Джеръм Джеръм - Домът срещу фенера

Очевидно, била решила да последва убиеца и да заживеят заедно! Ами историята, която измислила за внезапното заминаване на мъжа си в Америка? Ако всичко било излязло благополучно, тази история би дошла съвсем на място. Напускайки улица „Лейлхем Гардънс“, жената се настанила в малка къща в Кентиш Таун под името мисис Хоуърд, представяйки се за хористка и за жена на актьор, който уж е на гастрол. За по-голяма правдрподобност, постъпила в някакво театърче и участвала в едно от представленията. Както се вижда, нито за миг не губела присъствие на духа. Нито един човек не пристъпил прага на стаята й и нито едно писмо не пристигнало на нейно име. Пресметнала отлично всеки час от живота си. Над трупа на нейния убит съпруг, те обмислили своите по-нататъшни планове. Съдът я признал за виновна „като съучастница в престъпление“ и я осъдил на петнайсет години каторжна работа.

Такива били събитията, случили се преди единайсет години. Заинтересован въпреки своята воля, моят приятел събрал някои допълнителни сведения. Като направил справка в Ливърпул, той разбрал, че бащата на Хепуорт бил корабовладелец, предприемач от средна ръка, човек, добре известен в града, където всички се отнасяли с уважение към него. В последните години от живота си вече не се занимавал с делата си. Умрял три години преди убийството на сина му. Майката на Хепуорт преживяла своя мъж само с няколко месеца. Освен убития син, когото наричали Майкъл, имали още две деца. По-големият син живеел някъде в чужбина, в колониите, дъщерята се омъжила за офицер от френския флот. Те или не знаели за случилото се, или не искали името им да се забърква в подобна история. Младият Майкъл се опитвал да направи кариера като архитект и, казват, преуспял в тази област, но след смъртта на родителите си изчезнал от полезрението на своите земляци. До самия съд никой от предишните му познати не знаел нищо за неговата по-нататъшна съдба.

Едно от обстоятелствата, станали известни на моя приятел, го заинтригувало доста силно. Оказало се, че чиновникът на Хепуорт — Елънби — навремето си бил доверено лице на неговия баща! Като момче постъпил на служба при Хепуорт-старши и когато онзи се оттеглил, Елънби с негова помощ започнал собствен бизнес по оборудване на плавателни съдове. Нито един от тези факти не станал известен на съда. Елънби не бил подлаган на кръстосан разпит, изглеждало, че няма нужда от такова нещо. Между другото, моят приятел бил поразен от факта, че Елънби не пожелал да разкрие тези важни подробности пред съда. Наистина, имало основание да се мисли, че той не искал да забърква в делото сестрата и брата на покойника. Името Хепуорт е твърде разпространено на север и, вероятно, Елънби се надявал да избави семейството от клюки.

Що се отнася до жената, на моя приятел се удало да узнае съвсем малко повече от това, което било вече известно. Подписвайки контракт с мюзик-хола в Ротердам, тя съобщила на агента, че е кръгъл сирак и, че баща й, англичанин по произход, бил музикант. Постъпвайки на работа, тя, вероятно не познавала нейния характер в подобен род заведения. Заради това, човек като Мартин, с неговото красиво лице и подкупващи маниери на моряк, като допълнение - англичанин, трябвало да й се стори желаният спасител.

Навярно го е обичала страстно и по всичко изглеждало, че младият Хепуорт, безумно увлечен по нея — тя била способна да завърти главата на всеки мъж — се възползвал от отсъствието на Мартин и я измамил, убеждавайки я, че Мартин е загинал. Бог знае, какво е измислил, за да я застави да се ожени за него. Не се изключва убийството да е изглеждало за нея като своего рода възмездие.

Но даже и така да е било всичко, нейното невъзмутимо хладнокръвие било ненормално. Та нали тя се омъжила за него и живяла с него почти година. Семейство Джетсън твърдели, че ти правела впечатление на пламенно обичаща жена. Не, тя не би могла ден след ден да играе непрекъснато тази роля.

— Тук има нещо, което не е така — каза моят приятел. Седяхме в кабинета му и отново и отново обсъждахме тази история. На масата лежеше отворената папка с делото отпреди единайсет години. Моят приятел се разхождаше напред и назад по стаята, пъхнал ръце в джобовете си и „мислеше на глас“.

— И това „нещо“ се е изплъзнало от нашето внимание — каза той. — Тази жена събуди у мен странно чувство, в момента, когато произнасяха присъдата й. Стоеше с такъв вид, като че това не бе присъда, а триумф. Не, тя не играеше заучена роля! Ако по времето на процеса беше се престорила, че се разкайва, щеше да ми се удаде да убедя съда да съкрати наказанието й до пет години. Но тя, изглежда, не можеше да скрие огромното си облекчение от мисълта, че той е мъртъв, че ръката му повече никога няма да я докосне. Мисля, че тя бе научила за него нещо такова, което бе превърнало любовта й към него в ненавист.