Артър Дойл: Петте портокалови зрънца

Аз подписах завещанието и господин Фордхем го взе със себе си. Този странен случай, разбира се, ми направи дълбоко впечатление. Постоянно мислех за това и не можех да дойда до никакво заключение, още по-малко да се избавя от смътното чувство на страх. А между впрочем животът си течеше край мен и постепенно започнах да се успокоявам. Но при чичо ми беше настъпила видима промяна. Започна да пие повече отпреди и стана още по-саможив. Голямата част от времето си той пак прекарваше в стаята си, но започна понякога да тича като бесен из къщи или пък в градината с револвер в ръка, като крещеше, че не се бои от никого и че няма да позволи никому, нито на човек, нито на дявол, да го заколи като овца в кошара. Когато тези пристъпи на лудост преминаваха, той тичаше обратно в стаята си, където отново се заключваше като човек, който не може да се овладее от обхваналия го ужас. В такива моменти от лицето му се стичаше пот, независимо че на двора беше студено.

Но аз няма повече да злоупотребявам с търпението ви, господин Холмс, и ще ви кажа, че една нощ той избяга от къщи в припадък на пиянски бяс и вече никога не се завърна. Открихме го легнал по очи в малкото, обрасло с трева тинесто езерце в края на градината. По тялото не се откриха следи от насилие; езерцето беше дълбоко само два фута и съдебните заседатели, вземайки предвид неговите странности, решиха, че се касае за самоубийство. Аз знаех как се боеше дори от мисълта за смъртта чичо ми, затова в себе си изобщо не можех да се съглася с това становище. Баща ми встъпи във владение на имотите и освен това получи в наследство четиринадесет хиляди фунта стерлинги.

— Извинете — прекъсна го Холмс. — Кажете ми кога вашият чичо получи писмото и кога почина. Вашият разказ е един от най-интересните, които съм слушал.

— Писмото се получи на 10 март 1883 година. Той почина седем седмици след това — на 2 май.

— Благодаря. Моля, продължавайте.

— Когато баща ми влезе във владение на хоршамските имоти, той по моя молба най-напред претърси стаята, която беше винаги заключена. Там намерихме медната кутия, разбира се, съвсем празна. Върху вътрешната страна на капака беше залепена хартия с надпис: „К. К. К. Писма, сметки, квитанции и регистър“. Навярно това са били документите, унищожени от полковник Оупъншоу. Изобщо в стаята не се откри нищо забележително, освен бележници и разхвърляни книги от времето, когато чичо ми беше живял в Америка. Някои от листовете хартия бяха от времето на войната и доказваха, че чичо ми добре е изпълнявал дълга си и се е ползувал с името на храбър воин. На друго място изписаните страници доказваха принадлежността на полковника към опозицията и непримиримостта му към политиците на Севера.

Баща ми се засели в Хоршам в началото на 1884 година и до януари 1885 година всичко вървеше много добре. На четвъртия ден след Нова година по време на закуската баща ми извика от учудване. В едната си ръка държеше разпечатан плик, а на дланта на другата се виждаха пет сухи портокалови зрънца. Досега той винаги ми се беше присмивал, когато му разказвах за писмото с петте портокалови зрънца, което беше получил полковникът, и ми казваше, че всичко това е глупост. Сега изглеждаше смутен и изплашен. „Какво би могло да значи това, Джон?“ — запита той. Сърцето ми се сви. „Това е К. К. К.“ — отвърнах аз. Баща ми погледна в плика. „Вярно — извика той. — Ето буквите. Какво е написано над тях?“ „Сложете книжата на слънчевия часовник“ — прочетох през рамото му аз. „Какви книжа? Какъв слънчев часовник?“ — запита той. „Слънчевият часовник в градината. Друг няма — отвърнах аз. — А книжата сигурно са тези, които чичо изгори.“ „Дявол да го вземе — каза баща ми, овладявайки се. — Ние живеем в цивилизована страна и не трябва да допускаме такива глупости. Откъде е изпратено писмото?“ „От Дънди“ — казах, като погледнах печата. „Това е глупост — разсъждаваше баща ми. — Какво ми влизат в работата някакви слънчеви часовници и книжа? Това е пълна глупост, на която не трябва да се обръща внимание.“ „Аз бих съобщил в полицията“ — рекох. „За да ни се посмеят, нали? За нищо на света,“ „Тогава позволи ми аз да го направя.“ „Не, забранявам ти да вдигаш шум за празни работи.“ Да спорим повече беше безполезно. Баща ми беше упорит човек, но на мен сърцето ми се стегна в предчувствие за нещо недобро.

На третия ден след получаването на писмото баща ми се накани да посети стария си приятел майор Фрибоди, командуващ един от фортовете Портсдаун Хил, Радвах се, защото считах, че там той ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото у нас. Но бях се излъгал. На втория ден след от — л пътуването му получих телеграма от майора, с която той ме молеше да дойда незабавно. Баща ми бил паднал в една каменна кариера, с каквито изобилствуваше тамошната местност, и лежал със строшен череп. Аз пристигнах, но той почина, без да дойде в съзнание. Както се разбра, баща ми се връщал на здрачаване и тъй като не познавал добре местността, а и кариерите не са обезопасени с огради, съдът призна, че се касае за нещастен случай. Внимателно се запознах с всички факти, както и с мястото на нещастието, но не открих нищо, което да ми говори за умишлено убийство. По тялото на баща ми нямаше никакви белези от насилие, вещите му бяха непокътнати, по пътя нямаше никакви следи от борба, не бяха забелязани и никакви непознати лица наоколо. И все пак, както сам разбирате, аз бях сигурен, че той е попаднал в един коварно скроен капан.