Артър Дойл - Човекът от Архангелск

— Отегчих се от твоята история — казах аз, като се обърнах настрана. — Що се отнася до мен, аз мисля, че ти си голям глупак. Ако си внушиш, че любовта ти ще заглъхне с времето, то можеш да се занимаваш с каквото ти харесва, докато най-накрая това наистина стане. Но, ако от друга страна, ти нямаш подобни намерения, то най-добре е да си прережеш гърлото, защото няма по-къс изход. Не мога да губя повече време с теб.

С тези думи побързах да се отдалеча и се спуснах до лодката. Не се обърнах назад нито веднъж, но чувах притъпения шум от стъпките му по пясъка докато ме следваше.

— Аз ви разказах само началото на своята история — каза той — и някой ден вие ще научите и края й. Ще направите добре, ако пуснете момичето.

Изобщо не му отвърнах, а изтласках лодката във водата. След като бях изминал известно разстояние, погледнах назад и различих високата му фигура на жълтия пясък, докато той стоеше и гледаше замислено след мен. Когато няколко минути по-късно погледнах отново, той вече бе изчезнал.

Дълго време след това животът ми бе така установен и монотонен, какъвто беше преди корабокрушението. По едно време дори си помислих, че човекът от Архангелск окончателно си е заминал, но няколкото стъпки, които видях по пясъка и най-вече малката купчинка цигарена пепел, която намерих един ден зад едно хълмче, откъдето можеше да се наблюдава къщата, ме предупредиха, че макар и да не се забелязваше, той все още се намираше в околността. Моето отношение към руското момиче остана както и преди. Отначало старата Медж бе малко ревнива към нейното присъствие и изглежда се страхуваше, че и малкият авторитет, който притежаваше, можеше да й бъде отнет. Но с времето, след като постепенно прозря моето пълно безразличие, тя се примири с положението и дори, както вече бях отбелязал, извличаше полза, тъй като нашата посетителка вършеше голяма част от домашната работа.

А сега наближавам края на този разказ, който написах по-скоро за свое собствено развлечение, отколкото за когото и да било другиго. Развръзката на тази странна история, в която двамата от Русия взеха участие, бе толкова дива и неочаквана, както и увертюрата. Събитията от онази нощ ме освободиха от всичките ми грижи и ме оставиха отново насаме с моите книги и занимания както и преди тяхното появяване. Ще се опитам да опиша как стана това.

След продължителен ден на тежка и изтощителна работа, през нощта реших да отида на дълга разходка. Когато излязох от къщата, вниманието ми бе приковано от вида на морето. То беше гладко като стъкло, така че нито една вълничка не набраздяваше неговата повърхност. И все пак въздухът беше изпълнен с онзи неописуем стенещ звук, за който вече бях загатнал и преди — сякаш духовете на всички онези, които лежаха под притихналите води, изпращаха към своите събратя от плът и кръв тъжно предупреждение за наближаващи беди. Жените на рибарите по това крайбрежие познаваха този свръхестествен звук и се вглеждаха загрижено от брега към далечината с надеждата да зърнат кафявите лодки на път към брега. Щом дочух този звук, се върнах обратно в къщата и погледнах барометъра. Беше под 29°. Тогава разбрах, че ни очаква свирепа нощ.

В подножието на хълмовете, където се разхождах тази нощ, беше мрачно и мразовито, но върховете им бяха розовочервени, а морето бе осветено от залязващото слънце. Нямаше кой знае какви облаци на небето, но приглушеният тътен на морето ставаше все по-силен и отчетлив. Видях далеч на изток един двумачтов бриг с рифовани платна, който цепеше вълните по пътя си към Уик. Беше очевидно, че капитанът бе разчел знаците на природата, както бях направил и аз. Зад кораба една дълга тлееща омара се бе притаила ниско над водата и прикриваше хоризонта. „Трябва да ускоря ход — помислих си — или вятърът може да се усили, преди да успея да се върна обратно“.

Предполагам, че трябва да съм се намирал поне на половин миля от къщата, когато внезапно се спрях и се заслушах със стаен дъх. Бях така привикнал към шумовете на природата, въздишките на бриза и риданието на вълните, че отдалеч можех да различа всеки друг звук. Напрягах слуха си и чаках. Да, ето, че той се появи отново — един проточен остър вик на отчаяние, носещ се над пясъците и отразяван като ехо от хълмовете зад мен — един жален зов за помощ. Той идеше откъм моята къща. Обърнах се и се затичах обратно към дома с всички сили, на които бях способен, като браздях през пясъка и препусках по чакъла. В съзнанието ми се стаяваше мъглявото усещане за това, което се бе случило.