Артър Дойл - Човекът от Архангелск

На около четвърт миля от къщата се намираше една висока пясъчна могила, от билото на която цялата местност наоколо се разстилаше като на длан. Когато достигнах върха й, спрях за секунда. Ето, там беше старата сива сграда, а там — лодката. Всичко сякаш беше така, както го бях оставил. Но още докато се вглеждах, острият писък отново се повтори по-силно от преди и в следващия момент един висок силует се появи от вратата — силуета на руския моряк. Бе преметнал през рамо бялата фигура на младото момиче, но си личеше, че дори и в своя устрем я носи внимателно и с нежно благоговение. Можех да дочуя дивите й викове и да видя отчаяните й опити да се отскубне от него. Зад тях се появи моята стара прислужница — твърда и вярна като старо куче, което повече не може да хапе, но все още ръмжи с беззъбата си челюст към натрапника. Тя се клатеше немощно по петите на похитителя, размахваше дългите си тънки ръце и без съмнение го засипваше с порой от шотландски проклятия и заклинания. От пръв поглед видях, че той се бе запътил към лодката. Внезапна надежда просветна в душата ми, че мога да пристигна навреме, за да го пресрещна. Спуснах се към плажа с цялата бързина, на която бях способен. Докато тичах, сложих патрон в револвера си. Реших това да бъде последното му нашествие.

Пристигнах твърде късно. Докато стигнах до водата, той вече бе на стотина ярда от мен и с всеки натиск на мощните си ръце караше лодката да подскача. Издадох див крясък на безсилна ярост и започнах да тъпча по плажа като някакъв маниак. Той се обърна и ме видя. След това стана от мястото си, поклони се грациозно и махна с ръка към мен. Това не беше жест, изразяващ триумф или насмешка. Дори и моето диво и кипнало съзнание го възприе като едно чистосърдечно и достойно сбогуване. След това седна, хвана отново греблата и малката лодка пак се стрелна напред през залива. Слънцето вече се беше скрило, оставяйки върху водата една единствена червена ивица, която бавно се разстилаше в двете посоки, докато накрая се сля с розовата мъглявина на хоризонта. Постепенно лодката се смаляваше и смаляваше, бързайки след тази ярка ивица, докато сянката на нощта се спусна над нея и тя се превърна просто в едно малко петънце върху самотното море. След това и този слаб светлик също замря и лодката бе покрита в тъмнина — тъмнина, която никога отново нямаше да се вдигне.

И защо бродех аз по самотния бряг, пламтящ и разгневен като вълчица, на която са откраднали вълчето? Дали заради това, че аз обичах това руско момиче? Не — хиляди пъти не. Не съм от тези, които заради вида на бяла плът или сини очи биха зачеркнали собствения си живот и би променил изцяло порядъка на своите мисли и съществувание. Моето сърце беше непокътнато. Но моята чест — ах, ето къде бях жестоко ранен. Като си помисля само, че не бях съумял да осигуря закрила на безпомощното същество, което ме умоляваше за нея и разчиташе на мен! Ето кое свиваше сърцето ми и караше кръвта да бучи в ушите ми.

През тази нощ над морето се надигна страхотен вятър и дивите вълни се нахвърлиха върху брега, сякаш искаха да го погълнат и да го завлекат със себе си в океана. Грохотът на прибоя съответстваше на разгневения ми дух. Цяла нощ се скитах нагоре-надолу прогизнал от пръските и дъжда, гледах блясъка на белите разпенени вълни и се вслушвах във виковете на бурята. Сърцето ми бе изпълнено с омраза към руснака. Присъединих своя немощен глас към грохота на вълните:

— Ако само дойде отново! — викнах със стиснати юмруци — Ако само се върне!

И той се върна. Когато сивото утринно сияние се разпростря над източното небе, запали голямата жълта пустош и разигра водата, над която кафявите облаци бързо се отдръпваха, аз отново го видях. На няколкостотин ярда от мен на пясъка лежеше един дълъг тъмен предмет, захвърлен от яростта на вълните. Това беше моята лодка — изпотрошена и разбита. Малко по-надалеч някакво бледо и безформено нещо, цялото примесено с чакъл и водорасли, бе тласкано напред-назад сред плитчината. От пръв поглед видях, че това бе руснакът, мъртъв, обърнат надолу с лице. Втурнах се през водата и го изтеглих на брега. Едва когато го обърнах, открих, че тя се намираше под него. Неговите мъртви ръце я обвиваха, обезобразеното му тяло все още заставаше между нея и беса на бурите. Изглежда свирепото Северно море бе успяло да изтръгне живота от него, но с цялата си сила не е било в състояние да откъсне този вречен човек от жената, която бе обичал. Имаше нещо, което ме накара да вярвам, че през тази ужасна нощ нейната женска изменчива природа най-после бе оценила топлината на преданото сърце и на силната ръка, която се бе борила за нея и я бе защитавала толкова грижовно. Защо иначе нейната малка главица щеше да се притиска с такава обич към широката му гръд, докато русите й коси се вплитаха с дългата му брада? Защо също така беше тази светла усмивка на неземно щастие и победа, която смъртта не бе успяла да смъкне от мургавото му лице? Предполагам, че смъртта е била по-светла за него, отколкото живота му е бил когато и да било.