Артър Дойл - Човекът от Архангелск

Малко ме засягаше дали този странен човек бе прекарал нощта пред вратата ми или на стотина левги оттук, още повече че на сутринта той си бе отишъл. Както и очаквах, след като станах и излязох навън, наоколо нямаше и помен от него, нито пък бяха останали някакви следи от среднощното му бдение.

Все пак не мина много време, когато го видях отново. Една сутрин бях излязъл да се поразходя с лодката, тъй като ме болеше малко главата от продължителното седене изгърбен и отчасти от вредния опиат, който бях приел предната вечер. Погребах покрай плажната ивица няколко мили и след това като ожаднях, слязох на брега там, където знаех, че има бистро ручейче, вливащо се в морето. Това поточе минаваше през моето владение, но самото устие, където се намирах тогава, бе извън границите му. Посмутих се, когато вдигайки глава след като утолих жаждата си, се намерих лице срещу лице с руснака. Сега аз бях също толкова правонарушител, колкото и той и от пръв поглед разбрах, че това му беше известно.

— Бих искал да ви кажа няколко думи — каза той мрачно.

— Побързай тогава — отговорих, поглеждайки часовника си. — Нямам време да слушам празни приказки.

— Празни приказки! — повтори той яростно. — Е, наистина. Вие шотландците сте странен народ. Лицето ви е твърдо, а думите ви — груби, но такива са и тези на добрите рибари, при които живея, а аз все пак откривам, че някъде дълбоко в душите им се крият честни и човечни натури. Без съмнение въпреки своята грубост вие също притежавате доброта и сърдечност.

— В името на дявола — извиках аз, — кажи си приказката и си върви по пътя. Трудно ми е да те гледам.

— Нима не мога да смекча сърцето ти по някакъв начин! — извика той. — А, виж, погледни тук — той извади един малък гръцки кръст изпод кадифения си жакет. — Погледни това. Нашата религия може да се различава по форма, но поне изпитваме едни и същи чувства и мисли, когато гледаме този символ.

— Не съм много сигурен за това — отвърнах аз.

Той ме погледна замислено.

— Вие сте много странен човек — каза той накрая. — Не мога да ви разбера. Все още стоите между мен и София. Опасна е тази позиция, която сте заели, сър. О, повярвайте ми преди да бъде твърде късно. Ако само знаехте какво съм направил, за да спечеля тази жена — как рискувах тялото си, как загубих душата си… Вие сте една малка пречка в сравнение с някои, които съм преодолявал — вие, когото един удар с нож или с камък завинаги биха отстранили от пътя ми. Но Господ да ме пази от това! — извика диво той. — Аз съм вече твърде дълбоко съгрешил, твърде дълбоко. Всичко друго, но не и това.

— По-добре за теб ще бъде да заминеш обратно за родината си — казах аз, — вместо да се прокрадваш през пясъчните хълмове и да нарушаваш спокойствието ми. Когато имам достатъчно основания да вярвам, че си се махнал оттук, ще предам тази жена на попечителството на руския консул в Единбург. Дотогава ще я закрилям сам и нито ти, нито кой да е руснак, родил се някога, няма да я отнеме от мен.

— И каква е причината да ме разделяш от София? — попита той — Нима допускаш, че аз ще я нараня? Боже мой, та аз всеки миг бих дал живота си, за да я предпазя и от най-малката беда. Защо постъпваш така?

— Правя го, защото това ми доставя удоволствие — отвърнах аз. — Не давам отчет пред никого за своето поведение.

— Слушай! — извика той като внезапно пламна в бяс и се приближи към мен с наежена рошава брада и присвити мургави юмруци — Ако допусках, че имаш дори една единствена задна мисъл към това момиче — ако дори за момент имах основание да вярвам, че имаш някаква съществена причина за това да я задържаш — тогава така сигурно, както е сигурно, че има Бог в небесата, със собствените си ръце щях да изтръгна сърцето от гърдите ти!

Самата мисъл сякаш го накара да полудее, защото цялото му лице се изкриви, а пръстите му се свиваха и разпущаха конвулсивно. Помислих, че всеки момент ще се вкопчи в гърлото ми.

— Стой назад — казах аз, слагайки ръка на пистолета си, — ако ме докоснеш дори и с пръст, ще те убия.

Той пъхна ръка в джоба си и за момент си помислих, че също се готви да извади някакво оръжие, но вместо това измъкна цигара и я запали, след което набързо пое дима в дробовете си. Без съмнение от опит бе установил, че това е най-ефективният начин да обуздае гнева си.

— Казах ви — продължи той с по-спокоен глас, — че името ми е Органев — Алексей Органев. По рождение съм финландец, но живота си съм прекарал в най-различни части на света. Бях от хората, които никога не биха се застояли на едно място нито пък биха се отдали на спокойно съществувание. След като се сдобих със собствен кораб, едва ли е останало пристанище от Архангелск до Австралия, което да не съм посетил. Бях груб, див и свободен… Но при нас имаше един младеж, сър, който беше изискан, чист и сладкодумен, умел в малките намеци и комплименти, които жените така обичат. Този младок със своите хитрости и залъгалки открадна от мен любовта на момичето, което винаги съм възприемал като свое собствено и което до този момент изглеждаше склонно да отвръща на чувствата ми. Аз бях заминал на рейд до Хамърфест за слонова кост и когато се прибрах, неочаквано научих, че моята гордост, моето съкровище, щеше да се омъжи за това нежнолико момче и че процесията дори е тръгнала към църквата. В подобни моменти, сър, нещо се преобръща в мен и аз едва осъзнавам какво върша. С част от екипажа — мъже, с които съм плавал заедно от години и които ми бяха предани като стомана — акустирахме на брега. Отидохме направо в църквата. Те стояха — тя и той — пред свещеника, но нещото още не бе извършено. Врязах се между тях и я хванах през кръста. Моите хора отблъснаха с бой уплашения младоженец и другите присъстващи. Занесохме я до лодката, а после на борда на кораба, след което вдигнахме котва и отплавахме през Бяло море, докато не оставихме преследвачите от Архангелск далеч зад хоризонта. Тя разполагаше с моята кабина, с моята стая, имаше всички удобства. Аз спях при моряците на бака. Надявах се, че с течение на времето нейното отвращение към мен ще избледнее и че тя ще благоволи да се омъжи за мен в Англия или във Франция. Така плавахме дни наред. След като Северният нос остана далеко зад нас, се понесохме покрай сивия норвежки бряг, но все още въпреки цялото ми внимание, тя не ми прощаваше за това, че я бях откъснал от нежния й любим. Тогава дойде и този проклет щорм, който разби моя кораб и моите надежди и ме лиши дори от възможността да виждам момичето, заради което рискувах толкова много. Може би все пак тя ще може да ме обикне. Вие, сър — каза той с надежда, — вие приличате на човек, който е видял много на този свят. Вярвате ли, че тя би могла да забрави онзи младеж и да обикне мен?