Кристин Дорси - Диво сърце

Каролайн не виждаше нищо ново в това, но замълча.

— Сега вече между двата народа ще се възцари приятелство — бъбреше мисис Куин. — Отново ще търгуваме.

Всичко това звучеше добре, пък и нали на мир се бяха надявали. Поляха го с чаша ябълково вино и Каролайн бе обзета от радостното вълнение на мисис Куин. Но тайно в себе си се питаше какво ли мисли Раф за спогодбата. Дали тя бе пропуснала нещо, или договорът всъщност променяше много малко?

Тази нощ Каролайн лежеше в леглото с ръце върху заобления си корем и гледаше как сенките, хвърляни от огъня, играят по тавана. Трудно й беше да проумее отношенията между племето чероки и англичаните… нейния народ. Нямаше защо да се учудва, че двамата с Улф не се разбираха за каквото и да било. Но въпреки това не преставаше да мисли за него. Той не беше във форта. Мисис Куин й бе споменала това — отново с многозначителен поглед.

Значи си беше отишъл. Вероятно сега беше някъде сред своя народ. Каролайн не успя да се пребори с тъгата, която превземаше душата й. Но може би така беше по-добре. Сега вече никой не можеше да я спре да напусне форт Принц Джордж и да се върне в „Седемте бора“.

Щом англичаните смятаха да търгуват с племето чероки, защо тя да не стане един от търговците? Но за разлика от покойния си съпруг, щеше да бъде честна и открита с индианците.

Церемонията на следващия ден бе изпълнена с тържественост и великолепие. Индианците носеха празничните си одежди. Декемврийското слънце блестеше в сребърните им нагръдници, в ризите им от шарен английски плат, покрити с къси пелерини, които се развяваха на вятъра. И те като Улф притежаваха изобилие от татуировки, но докато неговата коса бе дълга и лъскава, главите на вождовете бяха обръснати с изключение на опашката в средата на темето, която украсяваха с пера и нанизи от раковини.

За да не останат по-назад, Литълтън и офицерите му се появиха в пълно бойно снаряжение. Алените им туники и белите напудрени перуки не отстъпваха по пищност на индианското облекло.

Чуха се речи, бяха показани подаръци… но не се стигна до размяна. С враждебен жест губернаторът обяви решението си да задържи при себе си даровете на мира — мускети и барут, — докато не му предадат виновните за клането.

Но Каролайн не видя и следа от обида върху лицата на вождовете. Напротив, всички изглеждаха доволни от споразумението.

Ала най-голяма радост изпитваше губернаторът. Възнамеряваше след няколко дни да напусне форта. Разбира се, той нямаше друг избор. Почти половината от хората му го бяха изоставили и бяха потеглили към Чарлз Таун, когато той намекна, че който желае, може да си върви. Страхът от едрата шарка бе достатъчна причина.

Каролайн не завиждаше на войниците, избягали от страшната болест. Самата тя се готвеше да стори същото. Мери и бебето не бяха възстановили силите си, но тя благодареше на бога, че са живи. Не рискуваше нищо. Договорът бе подписан. Войниците, с изключение на един символичен отряд, се бяха оттеглили, а индианците според нея бяха готови да посрещнат нов търговец. Време беше да напусне форт Принц Джордж.

— Наистина ли няма да дойдете с нас? — Каролайн хвърли поглед през рамо към мисис Куин, която седеше в креслото си и пушеше глинена лула. Продължи да сгъва фустите и да ги нарежда в дисагите, а жената поклати побелялата си глава.

— Смятам да ида в Чарлз Таун веднага щом мога. — Мисис Куин премигна през дима, който се виеше около лицето й. — Но ми се струва, че още е рано да тръгвате.

— Нали ви обясних за едрата шарка? — Каролайн сниши глас, за да не събуди Мери. Тя си беше легнала рано, за да събере сили за пътуването утре.

— Изкарах шарката през трийсет и пета. Едва не умрях. — Тя дръпна от лулата. — Но се оправих. — Обърна глава към вратата: — Кой ли може да е по това време?

Каролайн не беше чула нищо, преди мисис Куин да проговори, но сега се убеди, че някой чука. С кимване възрастната жена й нареди да отвори.

Навън беше тъмно, но тя веднага разпозна едрата фигура на Улф. Стоеше на прага, в мрака лицето му не се виждаше. В ръката си държеше дългия мускет. Каролайн усети горчиво-сладък копнеж и ако не беше споменът за последната им среща и стойката му — горда и сурова, — тя би се хвърлила в обятията му.

Не знаеше колко дълго са стояли, загледани един в друг. Мисис Куин наруши тишината с груб вик:

— Кой е на вратата, дяволите да го вземат? От тоя студ може да замръзне дори метлата на вещица.

— Раф е, мисис Куин — обади се той. — Водя един човек, който иска да види Каролайн.