Кристин Дорси - Диво сърце

— Очакват ме в Естато утре. Всъщност още днес, но сметнах, че не е хубаво брат ти да се лута сам. Щом се върна, ще продължим разговора.

С тези думи той излезе.

Трябваше да го побутне два пъти, преди Едуард да отвори очи. Той веднага се оплака от светлината.

— Хайде, Нед — настоя тя и постави свещника на пода. — Време е за ставане.

— Каро. — Произнесе името й с такъв умолителен тон, който й напомни за някогашното малко момче. Тя се засмя и дръпна юргана от лицето му.

— Тук ставаме преди петлите, Неди.

— Мистър Макуейд не става толкова рано. — Едуард леко отвори едното си око.

— Да, но мистър Макуейд вече не е тук.

Каролайн не разбра дали тонът на гласа й накара брат й да се изправи рязко на лакти. Не искаше думите й да прозвучат така горчиво, но вече не можеше да ги върне обратно.

— Помислих си, че мистър Макуейд ти е приятел.

— Какво те накара да си помислиш така? — Каролайн взе свещта и тръгна към стълбата.

— Той каза така. — Отговорът на Едуард й напомни за свещеник, който чете Библията.

Сви устни и погледна през рамо.

— Облечи се бързо, Нед. Закуската е почти готова. Трябва да потеглим рано.

Престори се, че не чува въпроса, който той й зададе, и бързо слезе долу. Влезе в спалнята и видя, че Мери седи в леглото и кърми Колин. Тя вдигна глава и сложи пръст на устните си. С кимване на главата посочи мисис Куин, дълбоко заспала до нея. Двете с любопитство погледаха как възрастната жена си поема въздух, който дълго клокочи в гърлото й, преди да излезе навън с шумно хъркане. Размениха си усмивки и Каролайн с леки стъпки изтича в кухнята да обърне бекона, цвъртящ в тигана.

Мери изглеждаше в добро настроение. Само да не бяха тъмните кръгове под очите й, които растяха с всеки изминал ден. За стотен път Каролайн се помоли да не греши, като тръгва за „Седемте бора“.

След малко получи възможност да претегли още веднъж всички аргументи в полза на тръгването им.

— Къде отиваме? — Нед слезе от стълбата. — Не ме ли чу, като те питах преди?

Изглеждаше сънен и начумерен и на нея й се прииска да го прегърне като снощи. Но нещо в него й подсказваше, че няма да се зарадва на този жест. Затова тя продължи да бърка царевичната каша.

— Връщаме се в „Седемте бора“. Там ще ти хареса, Нед. Къщата е много по-хубава от тази и…

— Сигурна ли си, че е разумно да напускаме форта. Мистър Макуейд каза…

— Мистър Макуейд не може да знае всичко.

— Може би. — Нед се отпусна върху един стол и протегна краката си напред. — Но той е наполовина индианец и смята, че…

— Той каза, той смята, той мисли… Нед! — Каролайн коленичи пред него и го улови за ръцете. — „Седемте бора“ е нашият дом. Племето чероки току-що подписа договор с англичаните. С очите си видях.

— Но…

— Трябва да помислим и за друго, фортът е нападнат от едра шарка. Досега успяхме да се опазим от нея, но с всеки ден броят на заразените расте. А не сме само ние. Трябва да помислим за Мери и нейното бебе. Снощи тя спеше и не можахте да се запознаете, но тя също живее в „Седемте бора“. Сега двете разчитаме на теб.

Известно време Едуард я гледа със сините си, досущ като нейните, очи, после кимна и Каролайн не устоя на предишното си желание да го прегърне. Предположението й излезе вярно. Той наистина изглеждаше смутен от жеста й и тя отново отбеляза колко много е пораснал брат й само за няколко месеца.

Когато Мери влезе при тях, Каролайн ги представи един на друг и тримата седнаха да закусят, докато небето на изток просветляваше. Скоро се появи и мисис Куин и недоволно замърмори, че я оставяли сама. Но отново отхвърли предложението на Каролайн да тръгне с тях.

— Не, вие, младите, вървете. Аз съм се заклела, че кракът ми няма да стъпи на запад.

Едуард се нацупи, когато Каролайн го принуди да избере най-важното от сандъка, който бе донесъл със себе си. Трябваше да остави копринените си панталони и сака.

— Мисис Куин ще ти ги пази и по-късно ще си ги вземеш. Сега няма как да ги мъкнем.

— Но аз доведох товарен кон.

— Който ще трябва да носи всичкия ни багаж. Повярвай ми, Нед, изискано облекло няма да ти е нужно. Вземи по-грубите си дрехи.

— Като тези, които носи мистър Макуейд?

Трябваше да се досети, че вече бе време брат й отново да спомене името му.

— Да, нещо подобно — промърмори тя.

Почти два часа след съмване напуснаха форта. Каролайн изчака, за да бъде сигурна, че Улф вече е тръгнал. За разлика от брат си тя беше убедена, че той ще стане рано. А никак не й се искаше да се натъкне по пътя на него. Не му беше обещала да остане във форта, но знаеше, че той очаква това. По-точно — изисква. Докато вървеше напред по пътеката към „Седемте бора“, Каролайн се питаше какво ли ще направи той, щом открие, че са напуснали форта.