Кристин Дорси - Диво сърце

Каролайн преглътна и се зае да прибира чиниите. Брат й бе погълнал две порции яхния, няколко филии царевичен хляб и десерта за толкова кратко време, че тя се запита откога ли не е ял. Раф бе приел само чаша загрято и подправено ябълково вино. Каролайн реши, че няма да се приближи до него, за да вземе чашата.

— Благодаря ти, че доведе Нед — каза тя, когато тишината стана непоносима. — Къде по-точно го намери?

— Недалеч от пътеката, близо до Естато. Беше си запалил голям огън. Не беше трудно да го забележа.

Каролайн заля чиниите с вряла вода, добави сапун и ги остави да киснат.

— Още веднъж ти благодаря. Нед сигурно е доволен, че си го довел до форт Принц Джордж.

— Не знам. — Улф остави пушката в ъгъла и се приближи до масата. Дръпна един стол, обърна го с облегалката напред и го възседна. — Стори ми си, че се зарадва най-много, като разбра, че те познавам.

Каролайн кимна и започна да търка чиниите. Не й се нравеше нито чувството за уют, обзело я от близостта на Улф, нито изпепеляващият поглед, прикован в гърба й. Въпреки че в стаята не беше топло, по челото й избиха капчици пот.

Плискането на водата, пращенето на съчките в огъня — тези шумове сякаш кънтяха в тишината на нощта. Когато вече не можеше да издържа, тя се обърна рязко, сложи сапунени ръце на хълбоците си и впи поглед в него. Той не изглеждаше изненадан от внезапните й движения.

— Е, вече знаеш.

Улф само вдигна вежди, което я накара да процеди през зъби:

— Не се преструвай, че не си чул какво каза Нед. Омъжих се за баща ти поради една единствена причина.

— Не се учудвам. — Улф се наведе напред и облегна брадичка на кръстосаните си ръце. — Не съм си и помислил, че е било по любов.

Равнодушният му, почти безразличен тон я вбеси… а може би вестите, които брат й бе донесъл, най-после проникваха в съзнанието й.

— Останах без пари — каза тя с горда осанка. — А баща ти дори не изпълни условието в брачния договор. — Не обърна внимание на гласчето, което й казваше, че тя също е нарушила уговорката. — Обеща да се погрижи за брат ми, а не го направи.

Той отново не отвърна нищо, а продължи да я гледа с тъмните си жарки очи, които я привличаха като магнити. Ала тя упорито не отстъпваше.

— Какво искаш от мен?

Можеше да се закълне, че нещо проблесна в очите му, но изразът му остана непроменен.

— Каролайн, за теб е по-добре да не задаваш такива въпроси. Един ден може да ти кажа какво точно искам от теб. А засега ми стига да ти поискам обяснение закъде, по дяволите, си стегнала багажа.

Каролайн проследи погледа му до натъпканата кожена торба. Беше я оставила върху сандъка в ъгъла, преди да сложи масата за Нед.

Не изпита страх от ниския му заплашителен тон.

— Ще заведа Мери, бебето и Нед в „Седемте бора“.

— Побъркана жена! Нямаш ли малко разум в главата?

— Имам, и то много разум, който ми казва, че е по-добре да напуснем това нападнато от болести място. — Каролайн осъзна, че не умее да владее гласа си, и се изви към умивалника, без да обръща повече внимание на Улф. Поне на това се надяваше да е способна.

— Ще те заведа в Чарлз Таун.

— Какво? — От всички аргументи, с които очакваше да я засипе… от всичко, което можеше да й каже, това беше най-неочакваното. — Не искам да ходя в Чарлз Таун.

— По дяволите, Каролайн, мястото ти не е тук.

— А къде? — Тя му обърна гръб с надеждата да не забележи блясъка на сълзите в очите й. — Нали чу Нед? В Англия нямаме нищо. — Тя въздъхна дълбоко и отново се обърна с лице към него. — „Седемте бора“ е всичко, което имам.

— Значи според теб това е всичко, което ти и детето ти имате.

За пръв път, откакто се бе появил на прага, споменаваше за тяхното дете и Каролайн почти бе забравила ужасната раздяла след предишната им среща. Сега всичко се стовари отново върху нея. Гневът на Улф, завещанието на Робърт, което я оставяше без пари, ако не излъжеше, че детето е негово.

— Най-добре си върви. Още веднъж ти благодаря, че доведе… Престани. Какво правиш? — Той беше станал от стола и я бе сграбчил за раменете.

— Не ми е нужна благодарността ти, много добре знаеш.

Присъствието му я зашеметяваше… Мирисът, допирът на силните му ръце. Но Каролайн се обгради с желязна стена.

— Нищо друго няма да получиш от мен.

Улф не каза: „Ще видим“, но лицето му — с повдигнати вежди и разширени ноздри — говореше красноречиво. Целуна я и решимостта й започна да се стопи. Целувката му бе бърза и груба. Собственическа. Настоятелна. Отдръпна се и я загледа, докато тя бавно отвори очи.