Кристин Дорси - Диво сърце

— Няма да тръгна, преди да разрешим спора.

Улови раменете й и не й даде възможност да се отдръпне, дори когато вратата се отвори и в стаята се появи сънена Мери.

— Всичко наред ли е? — попита тя и се уви в шала си.

— Да. — Улф се ядоса, че ги прекъсват.

— Съжалявам, че сме те събудили. — Каролайн се опита да пристъпи напред, но натискът върху раменете й я спря.

— О, не сте вие. Колин ме събуди. Учудих се, като чух гласове откъм тази стая. — Докато говореше, Мери отстъпваше назад към вратата. Каролайн чу Колин да плаче.

— Говорехме — обясни Улф с по-приветлив тон. — Скоро ще си тръгвам.

— Всъщност той си тръгва веднага. Нали, Раф? — Каролайн се обърна леко към него, за да го погледне.

— Казах скоро…

— Връщам се в леглото.

Двамата откъснаха погледи един от друг навреме, за да видят как Мери затваря вратата след себе си.

— Видя ли какво направи? — гневно изсъска Каролайн.

— Осигурих на двама ни малко време насаме.

— Аз пък не искам да оставам сама с теб.

— Преди малко не беше така…

С рязко дръпване Каролайн успя да се освободи от ръцете му. Застана по средата на стаята с гръб към него. Гордостта й беше разбита.

— Моля те, върви си.

— Каролайн. — Той пристъпи към нея и прегърна стройното й тяло. Този път не грубо, а с нежна милувка обхвана талията й. — Моля те — прошепна той до ухото й и дъхът му развя къдричките около лицето й. Усети, че по тялото й премина тръпка.

— Никога не съм искал да те нараня. Признавам, че преди да се любим първия път, исках да отмъстя. Но щом те взех в прегръдките си, тази мисъл изчезна от главата ми. — Тя не отвърна и той бавно започна да движи ръцете си, да я гали… да й показва колко много я желае. Тя се отпусна до него и Улф наведе глава да вдъхне сладкото, чисто ухание на косата й. Остана за миг така, за да се наслади на аромата.

Беше човек на думите, но никога досега не се беше чувствал толкова непохватно. Искаше му се тя да разбира неговия език, защото усещаше, че така би могъл да изрази по-добре чувствата си.

Привлече я по-близо до себе си и постави ръце върху ханша й.

— Трябва да знаеш, че за мен ти значиш много, че…

Думите му секнаха така внезапно, че Каролайн отвори очи и опита да се обърне. В този миг осъзна къде са ръцете му.

Знаеше, че рано или късно ще разбере. Това бе нещо, което едва ли можеше да се крие вечно. Но колкото и често да си бе представяла този миг, не се беше подготвила за тишината, която последва разкритието му. Навън вятърът виеше — смразяващ акомпанимент към ударите на сърцето й. Искаше да каже нещо… да обясни. Но какво? Устните й пресъхнаха, тя ги навлажни и преглътна, а той бавно изви лицето й към себе си.

Каролайн изпита желание да го види по-добре, но после едва не се засмя на глупостта си. За какво й трябваше да вижда разочарованието в тъмните му очи?

Вместо да си губи времето, трябваше да вземе решение какво да му каже. Дали да избере истината без значение кого ще нарани… или лъжата, която щеше да осигури на детето й живот без позор? Истината или заблудата? Съзнанието й блуждаеше между двете страни на монетата.

Той я чакаше да каже нещо… каквото и да било. Издутият корем под прикритието на полата й не беше плод на въображението му. Стръмната извивка не подхождаше на тялото й, което дори бе отслабнало, откакто бе пристигнала от Англия.

Секундите минаваха, отмервани от ударите на сърцето му, а тя не продумваше. Накрая Улф наруши тишината с въпрос, твърде предпазлив в сравнение с обичайната му безцеремонност. Откри, че не е в състояние да попита кой е баща на детето. Слабостта му към Каролайн го объркваше.

— Кога?

Каролайн въздъхна и нарочно се престори, че не го е разбрала:

— През пролетта.

Ръцете му се свлякоха от раменете й и тя усети липсата на топлината им.

— А, през пролетта — изрече той и закрачи до камината и обратно. — Подходящо време за раждане. Дърветата цъфтят, топло е, изобщо животът се обновява. — Говореше тихо и вървеше към нея. Спря на разстояние, достатъчно за да я докосне. С палец повдигна брадичката й и я принуди да го погледне.

— Кога през пролетта ще се появи бебето? — Трудно му беше да се въздържи да не я прегърне и да поиска да узнае истината. Бавно отпусна ръцете си.

— Не съм сигурна. — Как искаше да отклони поглед от него! Но не можеше. Да му каже, че няма права над нея. Беше се отказал от тях в деня, когато я заведе в „Седемте бора“. И я остави на баща си. Сигурно още тогава е знаел, че тя би живяла вечно с него. Че го обича. Но той я захвърли, принуди я сама да вземе това решение. Решение, което тя не искаше да взема.