Кристин Дорси - Диво сърце

Каролайн поклати глава и се съсредоточи върху Мери. Преди, докато Мери й обясняваше какво трябва да направи, тя бе сигурна, че нищо няма да запомни. Нито пък, че ще съумее да го изпълни както трябва. Сега разбра, че действа по-скоро по интуиция.

— Продължавай да се напъваш, Мери. Вече го виждам. — Наведе се и потупа приятелката си по рамото, за да й вдъхне вяра. — Чудесно се справяш.

Съмняваше се, че Мери изобщо чува думите й сред стенанията си, но поне себе си успокояваше. А може би Мери все пак съзнаваше какво й говори и щеше да издържи още малко.

Защото силите я напускаха.

— Хайде, Мери. Не бива да спираш сега. Трябва да го родиш това бебе.

Косите й настръхнаха от вика, който разтърси тялото на Мери. Главата на бебето се показа.

— Още малко ти остава. Готово! — Хлъзгавото телце се плъзна в ръцете й. Сълзи избиха в очите й и тя въздъхна от облекчение. Когато Улф се втурна в стаята, тя го посрещна със смях.

— Момиче е. — Каролайн занесе дребното ревящо същество до леглото. — Мери, имаш дъщеря.

Не забеляза радостна възбуда. Сякаш изчерпала всичките си сили, Мери лежеше, безжизнено отпуснала глава върху възглавницата. Дишаше тежко и не реагираше колкото и да викаха името й.

— Раф, ела тук. — Той веднага застана до нея. Каролайн му подаде бебето.

— Искаш аз да го държа? — По гласа му личеше, че я мисли за полудяла.

Тя само кимна към пелените върху скрина.

— Донеси ги. Бързо! — нареди Каролайн и той разбра, че няма избор. Взе детето в протегнатите си ръце.

Докато Улф стоеше край леглото, Каролайн чевръсто работеше върху Мери. Издърпа плацентата и завърза пъпната връв. От време на време поглеждаше към приятелката си с надеждата да забележи подобрение в цвета на кожата и дишането й. Не видя нищо. Но поне Улф вече нямаше вид на човек, който всеки миг ще се строполи на пода.

— Нормално ли е да е толкова малко? — попита я той, щом Каролайн плътно уви дребното телце в пелените.

— Май не. Но нали се роди много рано. — Въпреки че беше малко, бебето изглеждаше по-добре от майка си. Каролайн отново връчи вързопчето на високия мъж и потопи парче плат в кофата до леглото. Водата беше изстинала, но тя реши, че така е по-добре, отколкото да изтрие лицето на Мери с гореща вода.

Улф не знаеше какво да прави и затова закрачи из стаята, като държеше бебето пред себе си така, сякаш то бе от стъкло. Усещаше, че Каролайн се е навела над леглото и напява нещо на снаха му, искаше му се да помогне, но се страхуваше да откъсне поглед от малкото човече, сгушено в ръцете му. То беше изцапано с кръв и Улф се канеше да попита Каролайн дали не се е порязало, но реши, че тя сигурно ще знае, ако нещо трябва да се направи… Надяваше се да знае.

Чудеше се къде ли е оставил мускета си, когато Каролайн го повика. Детето вече не плачеше и Улф се зарадва, че няма да поднесе ревящо бебе на младата майка. Най-после Мери се беше събудила.

— Нека да го подържа. — Гласът й беше отслабнал. Каролайн пое новороденото и го положи внимателно върху гърдите на Мери. Едва доловима усмивка разтегли устните на Мери и изчезна, още преди Улф да я е осъзнал. Той също се усмихна, но като забеляза набразденото от тревога чело на Каролайн, доби замислен вид.

А тя продължи тихо и нежно да говори на Мери колко красива дъщеря е родила и колко много трябва да се гордее.

Чак когато излезе от стаята, за да потърси пушката си в салона, където смяташе, че я бе оставил, Улф се досети, че нещо не е наред.

Каролайн не се откъсваше от леглото. Миеше приятелката си с водата, която той беше длъжен непрекъснато да подгрява. Затова Улф се изненада, че тя го последва в салона и затвори вратата след себе си.

Единствената светлина идваше от запалената свещ, но въпреки това успя да види тревожния израз на лицето й.

— Какво има?

— Притеснявам се за Мери.

Тя скръсти ръце и се приближи до прозореца. Навън листата на дъба, които въпреки студа упорито се държаха за клоните, изглеждаха посребрени от лъчите на луната. Видя как една миеща мечка притича през сечището, после се обърна към Улф. Той стоеше безмълвен до камината.

— Няма сили.

— Може би просто е уморена — отвърна той и повдигна вежди. — Самата ти се чувстваш изтощена, нали?

Каролайн се засмя горчиво.

— Тя сигурно има право да се чувства по-зле от мен. — Отново насочи поглед към красотата и спокойствието зад прозореца. — Де да знаех какво да сторя за нея…

— Ти се справи чудесно.

Думите прозвучаха тихо и отблизо. Каролайн не го беше чула да пристъпва и сега, като се огледа, го видя да се извисява зад гърба й. Близостта му не преставаше да я обърква и тя се извърна пак към прозореца. Наведе глава и долепи чело до студеното стъкло.