Кристин Дорси - Диво сърце

— Жена му и синът му умряха от едра шарка. Той оцеля, но болестта остави белези по лицето му.

— Съжалявам. — Объркана, Каролайн поклати глава. — Но не разбирам какво общо има това с мен.

— Той обвинява англичаните, че са пренесли болестта. — Поколеба се и докато стоеше, вперил поглед в нея, очите му потъмняха. — Шарката е само една от заразите, които белите хора донесоха на нашата земя.

— Но те са донесли и цивилизацията. — Каролайн беше видяла градовете, Чарлз Таун, плантациите. Неща, непознати преди това в Новия свят. Но смръщеното му чело говореше повече от всякакви думи.

— Сега нямаме време за такива разговори — отсече той и й подаде револвера. — Зареден е. Ще ти оставя барут и сачми.

Каролайн се колебаеше дали да вземе оръжието, но той го пъхна в ръката й. Пръстите му не се отдръпнаха веднага от нея. Тя бавно повдигна лице и срещна погледа му. Стоеше пред нея, висок и силен — единствената здрава опора в хаоса, който я заобикаляше. Едва се сдържаше да не се облегне на него. Особено сега, когато изразът на лицето му се смекчи.

Беше близо до нея и тя усещаше мириса на гора и топлината, която едрото му тяло излъчваше. Неканени спомени нахлуха в съзнанието й.

Копнееше да се хвърли в обятията му и да го помоли да остане. Да остане с нея завинаги. Как искаше да му каже за тяхното дете!

Преди да стори нещо, за което после щеше да съжалява, тя се обърна. Той обхвана с ръце раменете й и я принуди да го погледне. По думите му разбра, че погрешно е възприел поведението й като проява на страх. Всъщност, каза си тя, точно това би трябвало да изпитвам в момента.

— Ще се върна колкото може по-бързо.

— Знам. — Той я прегърна силно и сърцето й заби лудо.

— Ще се справиш.

Каролайн усети въпросителна нотка в думите му. Кимна, защото не вярваше на гласа си. Той внимателно, но уверено я притегли към себе си. Беше отпуснала ръце край тялото си, а от едната висеше револверът. Но при всяко нейно вдишване гърдите й закачаха домашнотъкания плат на ризата му. Допирът бе почти незабележим, ала тя го усещаше дори в свитите палци на краката си.

Губеше време. Знаеше, че трябва да тръгва, защото колкото по-скоро потеглеше, толкова по-бързо щеше да се върне. Но нямаше сили да се откъсне от нея. Ето защо не му оставаше нищо друго, освен да я привлече по-близо до себе си. Искаше да го направи нежно, но ръцете му не се подчиняваха на разума. Притисна я към себе си така, че тя изохка.

Устните й бяха топли и издаваха, че е готова да се предаде на волята му. Не устоя и отпи жадно от тях. Когато се отдръпна, тя простена и се олюля към него. Той отстъпи назад.

Метна мускета на рамо и хвърли поглед към Каролайн. Устата й беше зачервена и влажна. Златната й коса — разбъркана. Тя беше вдовицата на баща му, а той копнееше да я обладае тук, на пода. С въздишка се отправи към вратата. Хвана бравата, но застина на място, защото от спалнята се чу вик.

Каролайн се втурна преди него. Вече се беше навела над Мери, когато той влетя в стаята. Жената на Логън беше бяла като чаршафа, върху който лежеше. Преди малко я бяха оставили дълбоко заспала и Улф бе решил, че ще има време да доведе помощ. Сега разбра, че надеждата му е била напразна. Очите й бяха затворени, а дъхът й излизаше тежко през напуканите устни. Когато събереше сили, тя викаше съпруга си с немощен глас.

Улф добре разбираше защо брат му е заминал. И двамата не можеха да понасят човека, който ги беше създал. Но сега се запита дали Логън не е трябвало да помисли повече за жената, която бе изоставил.

— Струва ми се, че бебето идва. — Гласът на Каролайн, изненадващо спокоен въпреки препускащите удари на сърцето й, вдъхна увереност на родилката. — Може би е редно да изчакаш в другата стая.

Насочи ръцете на Мери към парцалите, които бе завързала за пръчките на леглото. Мери ги сграбчи.

Преди да отметне чаршафа, Каролайн забеляза, че Улф все още стои на прага. Не беше помръднал и ако не се намираше в толкова тежко положение, Каролайн сигурно би се разсмяла от израза на лицето му. Беше почти толкова блед, колкото и жената, на която предстоеше да роди детето си. Дори по-блед, защото усилията, които Мери полагаше, бяха обагрили бузите й в розово. Докато стискаше зъби и се напъваше, по кожата й изби пот.

— Раф! — Наложи й се да повтори два пъти името му, преди той да се обърне. — Иди да стоплиш водата.

Само това й хрумна, за да го накара да излезе, но то подейства. Без да го е грижа колко вода разлива по пътя си, Улф грабна конопените дръжки на кофите и изчезна от стаята.