Кристин Дорси - Диво сърце

— Аз ли ти причиних болка? — попита Улф Мери, но в този момент тя нададе вик и той насочи въпроса си към Каролайн.

— Не ти. Бебето. — Тя стисна ръката на Мери. Вдигна поглед и с изненада видя смаяния израз върху неговото иначе непроницаемо лице. Той преглътна и Каролайн едва не се усмихна, като забеляза как подскочи адамовата му ябълка. Би си позволила усмивка, ако Мери, обзета от нов пристъп на болка, не беше впила пръсти в ръката й.

Отново насочи вниманието си към нея. По-късно щеше да има достатъчно време да мисли за промяната, настъпила внезапно в Улф. Поне така се надяваше.

— Вода — повтори тя два пъти, преди той да откъсне поглед от Мери. — Донеси вода.

Изчака да се увери, че я е разбрал, и се обърна към Мери. В следващия миг го чу да излиза от стаята.

— Боли ме, Каролайн!

— Знам, скъпа. — Потупа рамото й с ръка, а с другата разкопча роклята й. — Повдигни се за малко. Ще ти е по-удобно без корсаж. — Молеше се да е така. Питаше се дали изобщо нещо бе в състояние да облекчи болките й, но трябваше да опита, а не само да реди безполезни успокоителни думи.

Свали мокрите й дрехи и ги хвърли на куп в ъгъла. Почувства се изтощена. А едва ли можеше да си представи страданията на Мери. Но тя изглежда наистина си почиваше в миговете, когато болката утихваше. Покри с чист чаршаф изнуреното й тяло и приглади назад влажната кестенява коса. Нямаше какво повече да прави, освен да седне до леглото, да хване ръката й и да чака.

Часовникът над камината отмерваше секундите. За тях времето се делеше на мигове на силна болка, когато Мери крещеше, а Каролайн я успокояваше, и затишия, когато пребледнялата жена се отпускаше изтощена върху дюшека.

— Да не би да е…?

Гласът на Улф я стресна. Вместо да мисли за Мери, Каролайн си представяше как след няколко месеца самата тя ще лежи на нейното място и ще ражда детето си… детето на Улф. С надеждата че няма да прочете мислите й тя се обърна към него и поклати глава.

Внимателно измъкна пръстите си от ръката на Мери и стана. Той носеше в двете си ръце по една кофа с топла вода.

— Тя спи.

— Значи няма да ражда сега.

В тона му се долавяше надежда, но Каролайн беше принудена да я разбие, макар и с неохота.

— Само си почива между напъните.

— Не е ли много рано? Нали детето трябваше да се роди през декември?

— Трябваше. — Мери започна да се върти в унеса си и затова Каролайн тръгна към леглото.

Улф я улови с мокра ръка за рамото. Наведе се към нея и почти докосна косата й с брадичка.

— Правила ли си това преди?

Тя бавно поклати глава. После, сякаш внезапно й бе хрумнало нещо, тя се обърна към него. Лицето й беше съвсем близо до неговото и тя се вгледа в тъмните му очи.

— А ти?

— Не. — Той сви рамене. — Но съм виждат как раждат животните.

— Не е същото — убедено рече Каролайн, макар че нямаше представа дали е така.

— Садаи знае какво трябва да се направи, сигурен съм.

— Но тя не е тук — отбеляза Каролайн с повече внимание, отколкото смяташе, че заслужават думите му.

— Мога да я доведа.

— Няма време — отвърна тя и му даде гръб. Мери се беше събудила и тялото й застина, когато я заля нова вълна от страдание.

— Какво да правя с всичката тази вода? — Улф погледна кофите, които бяха оставили мокри кръгове по килима.

Прииска й се да му каже да си ги излее върху главата, но знаеше, че раздразнението й се дължи не само на Улф, но и на положението, в което се намираше. Затова просто сви рамене с надеждата, че той няма да я остави да се оправя сама.

Не я остави. Приближи се до леглото с повече предпазливост, отколкото би проявил, ако насреща му летеше ято стрели, но все пак застана до Каролайн. Тя се беше навела над Мери, която дишаше тежко след пристъпа на болка.

— Мери. — Каролайн изчака лицето й да се успокои.

Тя леко се усмихна.

— Ти си тук…

— Разбира се, че съм тук. И двамата сме при теб. — Тя отстъпи назад така, че приятелката й да види Улф.

— Жадна съм. Дайте ми вода.

Три часа по-късно нищо не се беше променило. Улф беше запалил огън в камината и сега клекнал разбутваше горящите въглени. Действията му бяха безсмислени, но поне имаше с какво да се занимава. Погледна към Каролайн, която седеше до леглото с наведена глава, и се изправи.

— Ела да си починеш за малко. — Прегърна я през раменете и я заведе до стола люлка край камината.

— Трябва да съм близо до нея — възпротиви се Каролайн и погледна към приятелката си.

— Тя спи сега, ще поседя при нея.