Кристин Дорси - Диво сърце

— Красива си — прошепна й той и този път тя разпозна думите, изречени на езика на племето чероки. Потъна в тях като в пухена постеля. Тази нощ се чувстваше красива… беше красива.

Но после той каза нещо, което едва не развали магията. Като продължаваше да я гали и внимателно да си проправя път към връхчето на гърдата й, той се наведе към нея и я целуна по брадичката.

— Паметта често ми изневерява, но доколкото си спомням гърдите ти бяха по-малки. — Хвърли й ослепителна усмивка, преди да вземе набъбналото зърно в устата си.

Каролайн се опита да измисли отговор. Отговор, който да не е свързан с бременността й. Вече беше открила почти незабележимите промени в тялото си и знаеше, че скоро няма да може да ги скрива. Тогава ще трябва да му каже… Какво?

Истината?

Ти си бащата на моето незаконно дете. Затвори очи и се опита да запази разума си трезвен, докато той я дърпаше все по-навътре в паяжината на страстта. Представи си, че в този миг му казва истината. Отблъсква го от себе си и му казва истината. Какво ли щеше да направи той? Не знаеше. И докато ръката му се плъзгаше към мястото, където телата им се сливаха, тя не намери сили да отвори уста.

Улф я докосна и тя извика не само от удоволствие, а и за да не изрече истината. Ако искаше детето й да не носи клеймо, трябваше да поддържа заблудата, че бащата е Робърт. Нямаше кой да твърди противното. Но можеше ли да изрече тази лъжа пред хората… пред Улф?

— Каролайн?

Тя отвори очи и се загледа в неговите. Бяха черни като нощта, с гъсти мигли и леко разтревожени.

— Заболя ли те?

— Не. — Обви ръце около шията му и го привлече към себе си. — Не — прошепна отново, а тласъците му, все по-бързи и по-силни, изтриха мислите от съзнанието й.

Когато отново можеха да дишат спокойно, Улф дръпна края на одеялото върху тях и двамата заспаха. Късно през нощта той се събуди и хвърли дърва в огъня, после легна обратно до нея и я заключи в прегръдката си. Тя отвори очи, погали го и отново се любиха.

Малко по-късно я събуди мирис, от който устата й се изпълни със слюнка. Протегна се и си помисли, че това е първата нощ след нападението, в която не я бяха мъчили сънища с кръв и насилие. Бузите й поруменяха, като си спомни защо.

Седна върху одеялото, отметна от лицето си заплетените кичури коса и се огледа. Беше сама. Набоден на пръчка заек се печеше върху огъня. Кожата му цвъртеше и върху пламъците капеше гореща мазнина. Какъв аромат! Каролайн вдиша дълбоко и стомахът й изръмжа. Откога не беше яла? Откакто индианците ги нападнаха, бе хапвала по съвсем малко. Но със сигурност никога досега не бе изпитвала такъв глад.

Уви се в одеялото, стана и се приближи до огъня.

— Ще се изгориш — предупреди я глас зад гърба й.

Обърна се и видя Улф — целия мокър и само с набедрена превръзка. Вадички се стичаха от лъскавата му черна коса, минаваха по широките му гърди и продължаваха надолу. Само като го гледаше, я завладяваше копнеж да се озове в прегръдката му. Навлажни сухите си устни и реши, че закуската може да почака.

Но Улф явно не споделяше мнението й. Макар че се държеше приятелски, страстта от изминалата нощ вече не пламтеше в тъмните му очи. Кимна с глава към тихото езерце над водопадите.

— Докато се изкъпеш, ще го сваля от огъня. Дрехите ти са сухи.

Навлече ризата си и клекна край пламъците. Каролайн му обърна гръб. Той беше прав, разбира се. Тази сутрин нямаха време. Нали искаше да стигне до „Седемте бора“ колкото може по-бързо. Да се увери, че Мери е добре. И все пак, помисли си тя, когато потопи ръка в студената вода, една целувка нямаше да им отнеме кой знае колко време.

Върна се край огъня с избистрени мисли. Щом излезе от водата с настръхнала кожа и тракащи зъби, тя си спомни, че всичко, случило се снощи, е само илюзия. Беше го помолила да й помогне да забрави. И той го бе направил.

Улф нямаше вина. Тя желаеше да продължи заблудата и след изгрева на слънцето. Но не биваше. Беше вдовицата на баща му. Носеше дете, което трябваше да бъде признато като рожба на покойния й съпруг. Любовта нямаше място тук. Особено любов без отговор, каквато беше нейната. Защото Улф я желаеше, но това беше всичко. Беше го доказал още когато я бе изоставил в къщата на баща си. А тя, глупачката, очакваше нещо повече от него. Но сега вече знаеше.

Пътуваха почти през целия ден с кратки почивки и късно следобед навлязоха в разчистената площ пред „Седемте бора“.

Каролайн се бе подготвила за картината, която очакваше да завари. Гледката, която я изпроводи, когато индианците я отвеждаха. Но сега уродливото тяло не се гърчеше до големия чинар. От помещението за опушване на месо беше останала само купчина овъглени останки, също и от бараката, в която складираха стоката за продан. Но къщата си стоеше непокътната.