Кристин Дорси - Диво сърце

Късно следобед Каролайн се събуди от дрямката и откри, че Мери още спи.

— Господи! — Отхвърли юргана, който Улф беше метнал върху скута й, стана и се втурна към леглото. — Как можа да не ме събудиш? — смъмри го тя, по-ядосана на себе си, отколкото на него.

Той не обърна внимание на гнева й и я измери с тъмния си поглед.

— И ти като нея се нуждаеш от почивка.

Тя тъкмо се канеше да улови ръката на Мери, но думите му я спряха. Дали не подозираше, че носи дете… неговото дете? Наистина се изморяваше бързо и заспиваше по никое време. Но той явно знаеше по-малко от самата нея за тези неща.

Пък и нали снощи заради него не се беше наспала. Тя се наведе над Мери, за да скрие руменината, обагрила бузите й при спомена за прегръдките му, за сплетените им голи тела.

Взе ръката на Мери. Изглеждаше много по-бяла от нейната. Проследи с палец паяжината от сини вени и погледна към Улф.

— Откога е така?

— От час или малко повече. — Направи й знак да излязат от стаята. В салона не гореше огън и Каролайн усети студа, веднага щом пристъпи прага на спалнята. Обви раменете си с ръце. Тръпката, която премина по гърба й, когато забеляза, че Улф е взел дългата си пушка, нямаше нищо общо със студа. Почти беше забравила, че раждането на Мери не е единственият им проблем. Улф изглежда помнеше това. Следващите му думи затвърдиха съмненията й.

— Колебая се дали да не тръгна?

— Оставяш ни? — Гласът й прозвуча пискливо.

— За да доведа помощ. — Той облегна пушката на стола, за да освободи ръцете си, и обхвана раменете й. Принуди я да го погледне.

— Мери губи сили, а аз не знам какво да сторя.

Каролайн преглътна сълзите в очите си, засрамена от егоизма, който я караше да го моли да остане. Тя сведе мигли.

— Аз също не знам.

— За по-малко от час ще стигна до Кауи.

— Смяташ ли, че Садаи ще дойде? — погледна го тя.

— Ще дойде — отвърна той и по тона му Каролайн разбра, че ако се наложи ще метне жената на раменете си и пак ще я доведе. — Не ми се иска да ви оставям сами.

— Аз мога да се грижа за Мери — обяви тя с повече увереност, отколкото всъщност изпитваше. Но той извади револвера от кожения си колан и Каролайн разбра, че това не е единствената му грижа. Последва го до прозореца, където косите следобедни лъчи на слънцето струяха през стъклата.

Бавно и внимателно той й показа как се зарежда револвера. Отиде да вземе пушката си, но преди това извади торбичката с барут и сипа малко в цевта.

Каролайн избърса влажните си ръце в полата на цветчета и впери поглед в него.

— Нали не вярваш, че пак ще ни нападнат? — От тревога гласът й беше пресипнал.

— Не. — Той й подаде револвера. — Вождът ми даде думата си.

— Тогава от какво се страхуваш? — В гората наистина бродеха диви животни — пуми и мечки, но те рядко се приближаваха до къщата. Явно не й даваше револвера, за да се пази от четириноги хищници. — Талцуска — внезапно се сети тя. — Мислиш, че Талцуска ще се върне.

Той не вдигна очи към нея, но по трепването на мускулите на лицето му Каролайн разбра, че точно от това се страхува.

— Но нали той искаше само да ти покаже, че е недоволен? Самият ти каза, че е можел да те убие, стига да е искал.

— Вярно е, че можеше да ме застреля, когато минавахме през реката.

— Но тогава ти нямаше да разбереш. — Тъмните му очи се изравниха с нейните. — Това е причината, нали? Искал е да разбереш колко е разгневен и… да те накара да бъдеш нащрек.

— Винаги съм нащрек. — Улф сви рамене.

— Не си играй с мен. — Каролайн насочи вниманието си върху револвера, щом той издърпа петлето назад.

— Насочваш мерника към гърдите и заставаш стабилно, преди да натиснеш спусъка. Не си играя с теб, Каролайн.

Подаде й оръжието и тя сви пръсти около приклада. Револверът се оказа по-тежък, отколкото очакваше, и тя напрегна ръката си, за да не го изпусне. Но не го остави да отвлече вниманието й от въпроса, който я интересуваше — защо Улф настояваше да я научи да стреля.

— Защо Талцуска те тревожи толкова много? От него се боиш, нали?

— Да.

Отговорът му я изненада.

— Но нали той…

— Той не търси мен, Каролайн.

— А кого? — Още не беше изрекла думите, когато се сети за отговора. Опита се да преглътне, но усети устата си внезапно суха. — Защо? — с дрезгав глас попита тя.

Улф вдигна рамене, но само за да облекчи болката в схванатия си гръб.

— Може би му харесва цветът на косата ти — прилича на лунни лъчи. А може би — очите? Или устата. — Улф се хвана, че изрежда нещата, с които го привличаше жената пред него, и млъкна. Наистина беше прекрасна, но според него братовчед му не се интересуваше от външния й вид.