Кристин Дорси - Диво сърце

— Той ти е приятел, нали? — Улф кимна и тя отмести поглед от него. — Малко остана да го застрелям.

— Съжалявам, че те е изплашил, но трябва да разбереш, че не всеки индианец ти е враг.

Той потупа пеленачето по гръбчето и то проплака.

— Няма как да разбера от пръв поглед кой ми е враг и кой не — оправда се тя и се обърна към Мери.

— Знам, че не ти е лесно.

— А на Мери — още по-малко. — Дори не го погледна, а продължи да попива с влажна кърпа потта от челото на приятелката си. Усети по мириса, че се е приближил до нея. Опита се да не му обръща внимание. Но не успя. Защо не можеше да устои дори на най-незначителните неща в него? Дори сега, когато толкова силно се тревожеше за Мери.

Поне не беше единствената, която не можеше да му устои. Малката Колин, забравила за глада си в нежните му обятия, спеше дълбоко на рамото му.

На голото му рамо.

Беше дотичал при тях от реката, препасан само с набедрена превръзка, и мургавата му кожа блестеше на капчици. Щеше ли някога да дойде миг, в който да може спокойно да го погледне, без да изтръпне при вида на силното му тяло? Прогони тези мисли от главата си и реши да не се обръща към него.

— Ще подържа Колин, ако искаш да се облечеш. Сигурно ти е студено — добави тя с надеждата, че той няма да търси други причини за желанието й да го види облечен.

Без да каже нищо, той прекоси стаята, остави бебето в люлката и хвърли поглед към Мери, преди да излезе от стаята.

Не го чу да се връща. Убедена, че на Мери вече й е по-хладно, тя се протегна и с опрени на кръста ръце наклони гръб назад, за да отпусне схванатите си мускули. Усети на рамото си ръка и застина в изненада.

— Аз ще те заместя за малко.

Тя се огледа и Улф кимна към ведрото в краката й. Беше навлякъл набързо ленена риза за лов и бе вързал косата си на опашка, въпреки че тя все още беше мокра и оставяше влажни петна върху ризата.

— С удоволствие ще си почина.

— Само смяна на задачите. Донесох овесена каша за Колин.

— Дали ще може да я яде?

Раф само сви рамене и тя отиде до люлката. Бебето отново плачеше — тихите, безпомощни скимтения късаха сърцето й. Сети се за собственото си дете, сгушено на сигурно място в тялото й, и притисна Колин към себе си.

Пеленачето отначало се цупеше на кашата и започна да реве по-силно. Каролайн го прегърна, после го залюля напред-назад в стола-люлка до прозореца. Търпеливо подаваше потопен в каша пръст към малките като розова пъпка устенца на детето.

Щом Колин спря да плаче и засмука пръста й, тя срещна погледа на Улф и му се усмихна. Усмивката, с която той й отвърна, я накара да се почувства на седмото небе.

Така превали денят — в грижи за Колин и майка й. Радваха се, когато бебето заспиваше, а Мери идваше в съзнание. Питаше за Логън и детето. Каролайн я уверяваше, че са добре, като се надяваше да казва истината.

Улф чу приближаващата се група, още когато тя бе далеч от къщата. Забързано напусна стаята и отвори входната врата. Каролайн очакваше да види само Садаи и индианеца, който я беше уплашил, и се изненада, когато половин дузина чероки нахълтаха в спалнята.

Садаи се приближи до нея и протегна ръце към Колин. Усмихна се с почти беззъбата си усмивка.

— Красиво бебе, но е много дребно — каза тя и го подаде на друга жена, която Каролайн не познаваше. Младата индианка й направи знак да стане от стола и щом зае мястото й, развърза блузата си и подаде гръдта си на Колин. Гладното бебе веднага засука. Трите жени се засмяха на звуците, които пеленачето издаваше, докато сучеше.

— Каталата изгуби детето си — обясни Садаи, — но още има мляко.

— Съжалявам. За детето, искам да кажа.

Младата жена кимна — явно не й трябваше преводач, за да долови съчувствието в думите на Каролайн.

Тя отново насочи вниманието си към Мери — леглото на приятелката й е заобиколено от трима непознати. Улф бе изчезнал от стаята.

— Шаманът дойде да помогне на Мери — каза Садаи. — Тя ще се оправи.

— Но какво й има? — Каролайн хвърли поглед през рамо, докато Садаи я извеждаше навън.

— Млечна треска. Много жени я получават. Но ще се оправи. А ти трябва да си починеш. — Хвана я за ръка и я повлече след себе си към стълбите.

В салона Каролайн зърна Раф и един индианец, но Садаи не й позволи да спре. Когато изкачиха стълбите, тя я побутна с едрите си ръце към стаята й.

— Откога не си спала? — запита я Садаи, след като отгърна юргана.

— Наистина не съм уморена. Само се тревожа за Мери.

— Вече има кой да се грижи за нея. И за теб, и за бебето ти е вредно да работиш без почивка.