Кристин Дорси - Диво сърце

Каролайн се обърна рязко, без да се съобразява с протестите на Садаи, която в момента разкопчаваше корсажа й.

— Откъде си толкова сигурна, че съм бременна? — Само веднъж бе споменала, че това е възможно — в деня, след като Робърт я беше пребил. Оттогава не бяха говорили за това.

Индианката само направи гримаса, сякаш да каже, че не е глупава.

— Искам да знам — настоя Каролайн. Беше се изучавала внимателно пред огледаното преди нападението на индианците и беше убедена, че никой не би могъл да познае. Това беше преди не повече от седмица. Наистина оттогава не беше обръщала внимание на външния си вид, но със сигурност не се бе променила чак толкова. Щом връзките на корсета й се разхлабиха, бързо хвърли поглед надолу към корема си.

— Виждам, че си талули, бременна, тук — Садаи посочи бузите й. — Освен това — добави тя, като наведе глава настрана и я огледа с бадемовите си очи — си се позакръглила. — Свали корсета й и я остави по риза и фуста. — Но не се тревожи, мисля, че Уойа не е забелязал.

— Защо пък трябва да се тревожа за това? — Каролайн положи усилия да изрече спокойно думите.

— Детето ще е негов цункиниси, по-малък брат. Затова Уойа ще се погрижи за теб.

— О… да. Вярно, така е. — Каролайн позволи на възрастната жена да я настани в леглото. Всички щяха да смятат детето й за брат на Улф. Освен ако не му кажеш истината, напомни й предателско гласче в нея.

— Садаи.

Индианката се спря на пътя към вратата и погледна зад пълното си рамо.

Каролайн прехапа устни.

— Моля те… не казвай на Раф… за бебето.

Садаи само сви рамене:

— Не ми е това работата.

Въпреки че беше много уморена, дълго време не заспа. Накрая успя, но сънят й бе неспокоен. Едно дете с очи, тъмни като нощта, се взираше въпросително в нея. Тя се опита да му каже истината, но то се обърна и изчезна в мъглата, която се кълбеше около пълничките му крачета. В кошмара Каролайн се видя да тича след него, да вика отново и отново името му и да го моли да се върне при нея.

Нейното дете.

То не искаше да спре и накрая тя толкова се умори, че нямаше сили да продължи след него. Падна на колене и усети топлина — Улф стоеше пред нея. Ръцете му грубо я сграбчиха за лактите и я привлякоха към устните му. Чувствената целувка я накара да простене в съня си.

Отдаде му се напълно, нищо не му отказа. Двамата се извисиха заедно в небето и сякаш наблюдаваха отгоре насладата, която си доставяха взаимно.

Но после всичко свърши и той се вгледа мрачно в нея. Запита я: „Защо направи това с мен? И с моя син.“ Тя се опита да му обясни, но той не желаеше да я чуе. Изостави я и той — лиши я от топлината на тялото и на душата си.

— Не. Не, моля те. Трябваше да го направя. Не разбираш ли?

— Каролайн! Каролайн, събуди се.

Рязко скочи в леглото и отначало се зачуди дали мъжът пред нея е истински, или сънят й още не е свършил. Протегна ръка, докосна силната му челюст, грапавата брада. Сподавено ридание се изтръгна от гърдите й.

Той присви очи и отметна паднала върху челото й къдрица.

— Какво те тревожи, Каролайн?

Искаше да му каже. Отвори уста, но звук не излезе. В съня си страдаше, защото пазеше сина им в тайна от него. Но в действителност животът беше различен. Какво щеше да направи той, ако разбереше, че е бременна от него? Доколкото го познаваше, смяташе, че няма да приеме новината с радост. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе неохотно предложение за женитба, направено заради детето.

После и той като съпруга на Мери щеше да си тръгне и да я изостави. Не й трябваше такъв брак. Предпочиташе да е сама.

А ако я отблъснеше напълно? Детето й щеше да носи клеймото на позора. А тя нямаше да постигне нищо. Едуард и детето й зависеха от нея и тя не можеше да рискува.

Какво те тревожи, беше попитал той. Усмихна се, като си представи по колко различни начини може да отговори на въпроса му, без дори да засегне истината.

— Трудна година изкарах — реши да каже накрая.

— Откакто напусна Англия?

— Не, всичко започна много преди това.

Улф се настани на стола до леглото. Огромният му ръст караше мебелите да изглеждат така, сякаш бяха правени за джуджета. Каролайн се запита защо ли е дошъл при нея. Откакто я доведе за пръв път в „Седемте бора“, той рядко бе склонен да разговаря с нея. Загубата на приятелството му не беше единственото, по което тъгуваше, след като я напусна. Но сега от угрижения му вид я побиха тръпки.

— Какво има? — Тя го накара да отмести поглед от прозореца, през който се беше загледал. — Да не би Мери да е по-зле?