Кристин Дорси - Диво сърце

— Не. — Очите му не мигнаха и Каролайн въздъхна облекчено. — Садаи й даде билки за треската. Колин спи, коремчето й е пълно.

Каролайн се надигна и се облегна на леглото. Издърпа юргана до брадичката си.

— Но нещо май не е наред.

— Не съвсем. — Той се наведе напред и подпря ръце на обутите си в кожа крака. Намираше се на не повече от три стъпки от леглото и изкушението да се пъхне при нея под юргана беше зашеметяващо. Улф стисна зъби.

— Вождовете тръгват към Чарлз Таун.

— Чудесно. — Каролайн поотпусна юргана, който бе стиснала здраво. — Нали това желаеше? — Лицето му бе непроницаемо. — Сигурна съм, че англичаните и твоят народ могат да разрешат противоречията си.

— Само че в чия полза? — Улф се изправи и бутна стола до стената. — Всъщност ти имаш право. Не бива да се съмнявам в изхода на преговорите, още преди да са започнали. — Закрачи към отсрещния ъгъл. За нещастие стаята не беше голяма. Не преставаше да усеща сладкия цветен аромат, който принадлежеше само на Каролайн. Не биваше да влиза в стаята й. Всъщност така бе решил, още докато стоеше пред вратата. Само че виковете й го бяха накарали да надникне.

— Защо тогава се съмняваш? — вдигна вежди тя.

Тя явно го познаваше добре.

— Сигурно защото нямам вяра на англичаните.

— Някои те мислят за англичанин — закачливо подметна тя и вирна брадичка.

— Възможно е, но ти знаеш какъв съм.

— Знам само, че се разкъсваш между двете струи, които текат в кръвта ти, и сам нямаш представа какъв си. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да ги обмисли… преди да се сети как ще ги възприеме той. Беше сигурна, че е права, но това нямаше да повлияе на гнева му. Приготви се за яростен сблъсък.

Но такъв не произлезе. Улф отметна глава назад и се разсмя. Толкова рядко го чуваше да се смее, че сега го загледа изумена. В този миг изглеждаше наистина див. Черната му коса бе разпусната, през разкопчаната ловна риза се виждаше широка мургава гръд. Беше по-скоро дивак, отколкото възпитан англичанин.

Но тя го беше видяла в копринена жилетка и обувки със сребърни токи. Тогава го бе взела за джентълмен. Сега вече не знаеше какво да мисли за него.

Улф спря да се смее и се върна до прозореца. Усещаше я как лежи зад него, все още увита в юргана. Беше се изказала смело и сега сигурно съжаляваше. Чу как пружината изскърца и се обърна да я погледне. Лицето й беше съживено от руменина, но тя срещна погледа му, без да трепне.

— Отивам с тях — рече той и очите му отново потърсиха горския пейзаж зад стъклото на прозореца.

— С тях? — За миг Каролайн се обърка от неочакваната смяна на темата. — А, да, с вождовете. — Той кимна, но не се обърна към нея.

— Смятам, че ще мога да им помогна.

— Разбира се. Ясно е като бял ден. — Ах, как не искаше да я оставя.

— Не ми се иска да те оставя тук.

Гласът му бе тих и Каролайн се наведе към него, за да се увери, че добре е чула.

— Предполагам, че сме в безопасност, докато двете страни говорят за мир.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако те заведа във форт Принц Джордж.

Сега вече я погледна и тя дълбоко въздъхна, като видя пламналите му очи.

— Няма да оставя Мери сама — не се предаде тя.

— Ще вземем и нея заедно с бебето.

— Дори ако нямаше треска, ще е нужна цяла седмица, докато бъде в състояние да пътува. Дотогава ти ще си заминал.

— Садаи ще остане при нея и когато събере достатъчно сили, Гулеги ще я доведе при теб.

— Няма да тръгна.

— Дяволите да те вземат, Каролайн. — Улф заплашително пристъпи към леглото. — Защо се инатиш?

— Ти не отстъпваш. „Седемте бора“ е моят дом, Мери ми е приятелка и аз никъде няма да тръгна. — Вече не можеше да лежи кротко, докато той се извисяваше над нея, и затова спусна крака отстрани на леглото. — Освен това — продължи тя, вече стъпила с боси ходила на пода, — щом за Мери не е опасно да остане тук, не виждам причина и аз да не…

— Забрави ли за Талцуска?

Готвеше се да наметне шал върху раменете си, но го изпусна.

— Не — прошепна Каролайн. Улф се наведе да вдигне вълнената наметка и в това време тя осъзна, че не й вярва. Но какво ли значение имаше това? — Докато вождовете преговарят, той няма да посмее да ми стори нищо — упорито продължи тя. — Ти сам каза, че е можел да те убие, но не го е направил.

Улф бавно се изправи, погледът му пропълзя по нежните й глезени, по прасците и долната риза, която очертаваше извивките на тялото й. Тя не продума, но Улф разбра, че погледът му не е останал незабелязан. Искаше да я сплаши, да й напомни, че се намира в ръцете му. Но когато погледът му се изравни с набъбналите връхчета на гърдите й, той си призна, че се е провалил.