Кристин Дорси - Диво сърце

Каролайн спеше сама в стая в дъното на коридора. Сега нарочно бе дошла, за да чуе какво е станало. Откакто бяха напуснали форт Принц Джордж, не можеше да разчита, че Улф сам ще дойде да й каже. Отнасяше се към нея като към овдовялата съпруга на баща си, а не като към любовница. Промяната я изуми. Реши на всяка цена да открие причината.

— Каза ли му за нападението срещу „Седемте бора“? — Каролайн седна на табуретката пред Улф. Той й хвърли поглед, в който сякаш проблесна искра, искрата на предишната им страст. Но тя бързо угасна и той се обърна към Едуард.

— Той го нарече изолиран случай.

— А другите пожари?

— Литълтън не вярва, че ще извършат нещо сериозно. Смята ги за младоци, които ще се побоят да влязат във война с краля. — Улф се облегна назад и въздъхна. Предстоеше му да й съобщи нещо, за което нямаше желание да говори. Беше си осигурил предварително помощта на Едуард. Но знаеше, че това няма да го улесни много.

Съсредоточи се върху пламъците, танцуващи в камината.

— Успях да купя билети за вас двамата. Корабът ви тръгва на…

— Какво си направил? — Каролайн скочи и изрита табуретката настрана. Изправи се срещу Улф с ръце на хълбоците.

Той твърдо отговори:

— Уредих да заминете за Англия.

— Да… да заминем за… — Каролайн се разяри. Беше се съгласила да дойде в Чарлз Таун, защото Улф я беше убедил, че на запад е опасно. Но не беше давала съгласието си да напусне Южна Каролина, нито пък той я беше питал. — Не желая да се връщам в Англия — заяви тя възможно най-ясно.

— Виж какво, Каро, така може би е най-добре. Раф каза, че с парите от имението на мъжа ти ще бъдем осигурени.

Каролайн се обърна срещу брат си:

— Вие двамата сте се наговорили против мен, нали?

— Каро…

— Отговори на въпроса ми, по дяволите! — Тръсна глава към Улф и русите къдрици се разпиляха по раменете й.

Той не трепна от острия й тон.

— Не обвинявай брат си. Аз взех това решение. За твое добро.

— За мое добро?! — изфуча тя, съвсем не както подобава на дама. — Щом си се загрижил за мен, защо не ме попита? — Каролайн улови брат си за ръката. Със сила, която не очакваше да открие в себе си, го помъкна към вратата. — Излез от стаята, моля те! Двамата с Улф трябва да обсъдим някои неща… за нашето дете.

Едуард погледна към Раф и сви рамене. Каролайн отвори вратата и го избута навън. Затръшна я, врътна медния ключ и го пусна в джоба си.

— Не стори добре.

Тя бавно се обърна, опита да се овладее.

— Ако имаш предвид, че му казах за детето — той отдавна знае. А ако говориш за това, че го изгоних от стаята, смятам, че е крайно време да си поговорим с теб насаме.

С изправена глава и разтреперани колене Каролайн прекоси стаята и седна в креслото срещу него.

Когато вече не можеше да търпи мълчанието, тя се покашля:

— Кога реши да ме изпратиш в Англия? Само не ми казвай „съвсем скоро“, защото няма да ти повярвам.

Дълга въздишка се откъсна от Улф.

— Още когато пристигна в Новия свят, ти казах, че ще е най-добре за тебе да се върнеш обратно.

— Значи тогава взе решение един ден да ми купиш билет за връщане.

— Тогава не бях отговорен за теб.

— А, сега значи си отговорен, така ли?

— Каролайн, не ме разбираш.

— Обясни ми тогава. — Тя се наведе напред. — Мислех, че… мислех, че ние… — Опита се да повика на помощ гнева си, но той бързо отстъпваше пред сълзите.

— Какво? Че ще се оженим и ще си отгледаме детето, нали? На лицето ти е изписано, че това си мислила. — Той въздъхна дълбоко. — Не разбираш ли, че е невъзможно? Че е най-добре да се върнеш в Англия, където ти е мястото.

— А кой казва, че там ми е мястото?

— То е очевидно.

— За мен — не. — Тя се изправи и отиде до прозореца. Повдигна лененото перде и се загледа към пристанището. — Смятам, че свикнах тук и добре се справям.

— Така е, но нали виждаш, че сме във война.

— А ти си чероки. — Обърна се към него и погледите им се срещнаха.

— Да, така е. — След малко и той се изправи, но знаеше, че не бива да се приближава до нея. Цели две седмици се бе държал настрана. Беше му трудно, понякога почти непоносимо, но не се предаваше, защото знаеше, че така трябва. — Ти си вдовица, и то красива. Говорих с адвоката на баща ми. Имението е твое. Пари няма да ти липсват. Ако се върнеш в Англия, сигурен съм, че животът ти…

— Че ще се омъжа повторно, това ли искаш да кажеш? За някой почтен англичанин? Ти това ли искаш, Улф?

— Така ще бъде най-добре за теб.

— Попитах те, дали ти искаш това.