Кристин Дорси - Диво сърце

— Слава богу, че сте се измъкнали. — Лейтенант Койтмор стана от бюрото си и тръгна към Улф и Каролайн. — И двамата, както виждам. — Той стисна ръцете на Каролайн.

— Брат ви беше непреклонен в молбите си да изпратя отряд да ви открие. Опитах се да му обясня…

— Къде е Едуард? — попита тя.

— Не знам със сигурност. Може би у мисис Куин. Мога да изпратя някого да го доведе.

— Няма да е необходимо. Аз ще го намеря. — Срещна погледа на Улф, той кимна и я изпрати до вратата.

— Гледай да не напуснеш пак форта — предупреди я той, преди да излезе от стаята.

Щом Каролайн си тръгна, лейтенантът се отпусна върху най-близкия стол и любезността му се стопи. А заедно с нея и всички остатъци от здрав разум.

— Проклетите чероки са обезумели. Пристигнаха вести, че трийсетина от тях са нападнали магазина на Елиът. — Имаше предвид търговеца, установил се нагоре по реката. — Убили са почти всички, после са се отдали на грабеж и пиянство. — Той разтри лицето си с длани и погледна към Улф, без да забележи суровия му израз.

— Водел ги е Сероуи и вероятно пак той е изпратил куриери с кървави томахавки до всички племена. Призовава ги на война с англичаните. Говори се, че пътят оттук до форт Лъдън гъмжи от освирепели червенокожи. Чувствам се повече затворник, отколкото войник.

— А какво става с вождовете затворници?

Лейтенантът дълбоко въздъхна.

— Тези диваци са по-скоро камък на шията ми, отколкото затворници. Ден не минава, без някой от тях да се обърне към мен с молба за освобождаване. — Той подпря глава на облегалката на стола и напудрената му перука се килна настрана. — Голяма напаст са.

— Сигурно и на тях не им е приятно пленничеството.

— Какво? — Лейтенантът се взря в Улф, после махна с ръка. — Искам да знам какво видяхте там. Разузнавачите ми за нищо не ги бива. Почакайте. Къде тръгнахте?

Улф спря с ръка на бравата.

— Ще заведа мисис Макуейд и брат й в Чарлз Таун.

— Но… но какво ще правим с индианците?

Улф повдигна вежди:

— Изглежда забравяте, че аз също съм индианец.

Обърна се и излезе с тихи стъпки.

Каролайн го посрещна пред прага на мисис Куин. Но преди да й каже, че трябва веднага да тръгнат — нещо, което със сигурност щеше да я слиса, защото досега изобщо не бе споменал, че отиват в Чарлз Таун, — тя го изпревари със своя изненада. Улови го за ръцете и го помъкна през вратата.

— Каролайн, нямаме време за това. — Очакваше, че ще се хвърли на шията му, но тя не го стори. Лицето й беше замислено.

— Логън е тук.

— Логън?

— Да. Но сега спи. — Той се готвеше да се втурне в другата стая, но тя го хвана за ръкава. — Едуард го доведе. Брат ти е пристигнал във форта снощи на път за „Седемте бора“. Получил е вестта, че Мери очаква бебе.

— Да, аз му писах. — Улф се чувстваше така, сякаш някой го е ритнал в стомаха. — Той знае ли… какво се случи?

Сълзи изпълниха очите й и тя бавно кимна.

— Едуард му е казал. — Протегна ръка към него. — Опитвал се да намери доброволци, които да тръгнат след нас, и не е знаел, че Логън е съпругът на Мери.

Улф въздъхна тежко и вдигна глава към небето.

— Ще говоря с него.

— Той е много… — Каролайн се поколеба в търсене на дума, достатъчно силна, за да опише чувството, което бе видяла върху лицето на Логън. „Гняв“ не описваше точно реакцията на брат му при вестта за смъртта на жена му и детето. Спря се на думата „вбесен“ и бързо продължи нататък. — Обвинява индианците. — Дали не обвиняваше също и брат си? Каролайн не бе сигурна, но реши, че трябва да го предупреди за тази възможност.

Улф само кимна.

— Ще говоря с него — повтори той.

— Пиян е. Носеше със себе си пълно шише и го изпи почти цялото, преди да… заспи.

— Преди да припадне, по-скоро. — Улф тръгна навън, но пред вратата се спря и се обърна към Каролайн. — Почини си, защото сутринта тръгваме.

— Тръгваме ли? — Тя се спусна към Улф, преди той да вдигне резето. — Накъде?

— Към Чарлз Таун.

— Но…

Улф я улови за раменете и я върна обратно към средата на стаята. Искаше му се да я вземе в обятията си, но знаеше, че не бива. Въпреки това пръстите му не устояха и се задържаха върху нея по-дълго от необходимото, намерили топлина в допира до тялото й.

— Моля те, Каролайн — прошепна той до копринената й коса. — Направи това, за което те моля.

В задната стая Логън лежеше по лице, а краката му висяха извън пружината. Улф усети миризмата на уиски, която изпълваше помещението, и се запита как ли Каролайн е успяла да го домъкне дотук.