Кристин Дорси - Диво сърце

— Логън. — Той сложи ръка на рамото му. — Логън, събуди се. Аз съм, Улф.

— Изчезвай оттук — обади се пиян глас. — Върви по дяволите!

— Трябва да говоря с теб.

Шишето се изплъзна от пръстите на Логън и падна на пода. Алкохолът се разля. Логън бавно се обърна и се подпря на лакти. Зелените му очи бяха кръвясали и гледаха свирепо.

— Аз пък не желая да говоря с теб. — Устните му се изкривиха с омраза. — Проклет индиански любовник. Не, не си само любовник, ти си един от онези кръвожадни диваци.

Улф не отвърна нищо, но не отмести поглед от лицето брат си.

— Какво, по дяволите, гледаш? — Той заваляше думите, си ли. — Не си ли виждал човек в траур? — Изправи се и застана в лице с Улф. — Твоето варварско племе уби жена ми и детето ми! Уби ги! — В очите му се събраха сълзи и се търкулнаха по тъмните му мигли. Гласът му заглъхна. Като човек, останал без сили, той се тръшна обратно на леглото, а главата му падна в събраните му длани.

— Заради тях сега плача като хлапе. — Той изтри лице с опакото на ръката си.

— Логън, знам как се чувстваш. Мери беше…

— Нищо не знаеш. — Той отново скочи на крака. — Тя ме обичаше. Жената, която живее тук, ми каза. По дяволите, това са били последните й думи. Мери обича Логън. — Загледа се в пукнатото шише с копнеж върху лицето. — Обичаше ме, а аз я оставих да умре.

— За бога, Логън, ти не си виновен.

— Не съм ли? — Той с мъка пристъпи напред. — И двамата знаем защо тръгнах. Не можех да понасям стареца. Но останах ли наблизо, опитах ли се да поправя злините, които той вършеше? — Наведе се към Улф. — Е, направих ли това? Постъпих ли като теб? — Заби показалец в гърдите на брат си. — Да ме вземат мътните, не. Избягах да се бия с индианците и изоставих бременната си жена на произвола на съдбата. — Отново се отпусна на леглото. — Тя ме обичаше, а аз нея — не. — Рязко вдигна глава. — Изненадан ли си, братко? Всички обичаха Мери. Признай си, че ти също я обичаше. Всички освен проклетия й съпруг, който дори не успя да я спаси от томахавките на шайка диваци. — Посегна към шишето и го разклати така, че от пукнатината се изля още течност, и се усмихна, щом чу плискането на алкохола. Доволно кимна и я поднесе към устните си.

— Стига ти толкова. — Улф дръпна шишето пред лицето му. — Искам да дойдеш с мен в Чарлз Таун.

Логън отклони ръката му.

— Напротив, братко. Още не съм започнал. — Той отпи голяма глътка. — Когато се наситя, ще ти кажа. — Надигна стъклото отново, избърса устни и впери в Улф тъжни, зачервени очи. — Няма да избягам с подвита опашка в Чарлз Таун. Тръгвам по следите на диваците. Щом ги намеря, очаква ги същото, което са сторили на Мери и детето ми — Грубите черти на лицето му придобиха суров вид. — Може би, ако убия достатъчно от тях, ще мога да живея със себе си.

— Или ще свършиш в гроба. — Улф го улови за ръката и го изправи на крака. — Самосъжаляваш се, но…

— Имаш право, да те вземат дяволите! — Замахна, но изпитият алкохол правеше движенията му неточни и той улучи с цял фут настрана от носа на Улф, където се мереше. Все пак успя да се освободи от брат си и използва случая да се втурне към вратата.

— Просто ме остави на мира — изкрещя през рамо и хлътна в другата стая.

Каролайн вдигна поглед от ръкоделието си и очите й се разшириха, като видя как братът на Улф изхвръкна през вратата. Той се олюля, подпря се на стената и политна напред. Кривна и намери резето на входната врата, вдигна го и в стаята нахлу студен въздух. Като се препъваше, Логън закрачи в мрака.

Улф го последва до вратата, затвори я и се обърна към Каролайн.

— Чу ли?

— Как да не съм? — Тя остави иглата, изправи се и тръгна към него. — Какво смяташ да правиш?

Изразът на лицето му беше непроницаем.

— Ще се опитам да ви заведа в Чарлз Таун, преди войната да блокира пътя на изток.

— А брат ти?

Погледите им се срещнаха и тя видя, че неговите очи са тъжни, почти колкото на брат му.

— Мога само да се моля и да се надявам, че няма да свърша като него.

В наивната си заблуда жителите на Чарлз Таун празнуваха. Уверени, че губернаторът е решил проблема с индианците, те отказваха да се вслушат в друго мнение. Каролайн, Улф и Едуард пристигнаха в столицата в средата на февруари след пътуване, от което Каролайн силно се бе изтощила. Пътят им не беше лек и навсякъде откриваха следи от нападения на чероки.

— Литълтън дори не желае да ме изслуша — въздъхна Улф, след като се отпусна на стола до Едуард. Намираха се в стаята, която Улф и брат й споделяха в странноприемницата.