Кристин Дорси - Диво сърце

Улф изпусна оръжията, но успя да хване противника си за глезените и да го хвърли на земята.

Каролайн се съпротивляваше срещу опитите на Талцуска да я замъкне към отсрещната страна на лагера, но той сякаш изобщо не ги забелязваше. С ръка я притискаше към себе си и тя дори не можеше да се извие и да зърне как се справя Улф. Боеше се, че това всъщност няма значение. Обзе я чувство за неминуемо поражение, когато Талцуска успя да се добере до пушката си.

Гърчеше се, за да наруши равновесието му и да му попречи да насочи оръжието.

— Престани, глупава жено — изсъска Талцуска, когато Каролайн успя да впие зъби в рамото му.

Но тя не се отказа. Продължи да се бори с всички сили. Докато той се умори и я блъсна на земята. Прониза я болка, дъхът й секна, очите й се затвориха. Когато погледна отново, Раф, целият в кръв, с мъка се изправяше на колене. Изкрещя му да се пази.

Но беше твърде късно. Повдигна се и обърна глава навреме, за да види, че Талцуска опира приклада на рамото си.

— Не!

Индианецът бързо погледна към нея, после към Улф. Барутът избухна, изпълни въздуха с острия си мирис, а сърцето й — с отчаяние. Не снемаше очи от Талцуска, който още стоеше, приковал поглед в мерника. Чак когато коленете му се подвиха, тя забеляза томахавката, забита в гърдите му. Талцуска се свлече по лице върху земята. С последни сили протегнатата му ръка сграбчи полите й.

Каролайн почти нямаше време да проумее какво се бе случило. Две силни ръце я обгърнаха и я изправиха на крака. Тя зарови лице в гърдите на Улф с единствената мисъл, че той е жив.

Улф я задържа в обятията си. Ударите на сърцето й, тъй близо до неговото, му доставяха неимоверна радост. Тя тихо плачеше и го притискаше към себе си. Улф би могъл да остане така завинаги и да забрави за света наоколо. Но знаеше, че не бива.

— Каролайн. — Тя го погледна със сините си очи, блеснали от сълзи, и Улф нежно приглади назад бледорус кичур коса, паднал върху челото й. — Трябва да се махнем от това място. Къде е брат ти?

— Казах му да тръгне към форта. Стори ми се, че така е безопасно, но сега не съм сигурна. Ти как мислиш?

Улф сви рамене:

— Нали знае, че трябва да се движи край реката. Предполагам, че скоро ще го настигнем.

Набързо събраха всичко, което можеше да им бъде полезно: пушки, барут, одеяла и храна. На лунната светлина Улф я поведе към реката. Едното от двете канута на преследвачите бе изчезнало.

— Сигурно Едуард го е взел. Ще се справи.

— Останалите от племето ще продължат ли да ни преследват? — Каролайн постла одеялата в лодката, после повдигна пола и свали долната си фуста. Разкъса я на парчета, които потопи в ледената вода.

— Да. — Улф въздъхна дълбоко. — Смъртта на седмината няма да остане неотмъстена. Но се надявам дотогава да си далеч оттук.

Каролайн се приближи до него, тъй близо, че усети уханието на мускус и мириса на кръвта. Започна нежно да я бърше.

— А ти?

Улф се загледа в ръцете, които почистваха раните върху рамото му. Нежни ръце… силни ръце… Ръце, при чийто допир го обземаше безумна страст. Той сведе очи.

— Моето място е тук.

Значи и нейното беше тук. Така реши Каролайн. Но не каза нищо, само превърза наранената му плът с ленените парчета от фустата. Той облече ризата си, метна пушката на другото си рамо и й помогна да се качи в лодката.

Лунните лъчи трепкаха върху водата, а пяната бълбукаше във всички цветове на дъгата. Но да управляваш лодка в тъмното не беше лесно, особено при тази скорост. Призори от планините се спусна хапещ вятър и донесе със себе си вихрушка от снежинки. Ала те не спряха.

С изключение на няколкото разменени думи, двамата не разговаряха. Тя гребеше, за да му даде почивка, но течението беше силно и скоро той я смени.

Пейзажът се промени, земята край тях стана равна и Каролайн се досети, че наближават форта. Зимната нощ се спусна рано и Улф зави към брега. Каролайн въздъхна с облекчение. Никога досега не се беше чувствала така уморена.

— Зад онзи склон има колиба — каза й той, след като издърпа лодката на брега. — Семейство Морган са или във форта, или са отишли в Чарлз Таун. Можем да си починем там.

Улф имаше право. Колибата изглеждаше така, сякаш в нея отдавна не е живял никой. Входната врата висеше само на една кожена панта, а подът бе покрит с листа. Каролайн го помете с борова клонка, докато Улф оправяше вратата. Той не събра дърва, въпреки че застудяваше, защото не можеха да рискуват димът от огъня да бъде забелязан. И тъй, двамата седнаха един срещу друг на одеялото и треперещи от студ, изядоха остатъка от храната, която бяха взели от лагера на индианците.