Пол Дохърти - Тамплиерът магьосник

— Разбира се — той се потупа по носа 28 28 Знак, че казва тайна, която не трябва да се издава. — Бел.прев. , — това означава, че ние трябва да притежаваме места из равнините, които те познават, тайни места, ала — той вдигна ръце, — като изключим това и заплахата от ястреби, птиците летят в правилната посока право към целта. Позволете да ви известя — Утама застана с ръце на кръста, — че крал Балдуин III развя знамената си и обяви война. Призова всички франки да се включат в обсадата на Аскалон. О, да — продължи той, развеселен от изненадата им, — Аскалон — Мостът на Сирия, Южният ключ към Йерусалим, Пристанището за Египет, под обсада е.

— Изглеждаш доволен — заключи Дьо Пайен.

— Разбира се. Ако Аскалон падне, влиянието на египетските еретици ще отслабне…

— Баща ти… — Едмънд отведе Утама настрана от разпаления разговор, който Майеле и Парменио бяха подхванали, след като бяха научили новините. — Гледа ме, сякаш ме познава. Не като приятел.

— Като враг ли? — издума бързо Утама. — Ти си точно такъв. Както казвате вие, франките: usque ad mortem — до смърт — той извади камата си, бързо и заплашително. — Стържещият звук привлече вниманието на Майеле и Парменио, които забързаха към тях. Дьо Пайен отстъпи, ала Утама му подаде ножа и рече: — Погледни, тамплиере, погледни в метала и виж лицето си! — Едмънд така и направи — гладката стомана беше като огледало, което леко изкривяваше чертите му. — Очите — асасинът се обърна към Майеле и Парменио — дълбоко разположени и светлозелени. Черната коса със сивкави кичури. Лицето — тъмно, строго и брадато, хлътнатините в бузите. Воин, навярно аскет, мъж, който не е сигурен в себе си. Баща ми вероятно забелязва всичко това, но той най-вече вижда лицето на Дьо Пайен — своя смъртен враг.

Тамплиерът отпусна ръката с камата, после бързо завъртя оръжието, така че Утама да може да го хване за дръжката. Асасинът го прибра в ножницата и пристъпи нататък.

— Не знаеше ли, тамплиере? За прачичо ти, Юг дьо Пайен, и дядо ти, Теодор Гърка? Някога те преследвали баща ми из тези планини. Не успели да го заловят, ала убили двамата му братя. Кръвна вражда има между нас. Вашият велик магистър, Бернар дьо Трамле, не те ли предупреди? — Сега вече Утама не се усмихваше. — Явно не е, след като ти дори не знаеш историята!

— И сега, въпреки обещанията ви, че няма да ни навредите — ожесточено запита Дьо Пайен, опитвайки се да скрие страха, смразяващ кръвта му — ще бъда ли убит, а голото ми тяло положено на някоя канара?

Утама го изгледа мрачно и после прихна да се смее, с приведена глава, пляскайки бедрата си.

— Така ли мислиш? — ахна той и лицето му отново върна мрачното си изражение. Едмънд се зачуди дали този мъж бе с всичкия си. — Така ли мислиш? — викна Утама и сграбчи ръката на Дьо Пайен. — Тук си в безопасност. Ще ти покажа кого провесваме на скалите.

Той извика някакви заповеди към свитата си, а един от мъжете забърза нанякъде, докато Утама почти повлече Едмънд по стълбите на централната кула. Денят се оттегляше, небето притъмняваше. Гарнизонът сега бе зает, а първият вечерен хлад напомняше за себе си. Всички замръзваха при появата на Утама и тамплиерите. Мъжете от свитата се суетяха наоколо. Един от тях донесе на асасина здрав рогов лък и колчан със стрели. Синът на владетеля издаде редица заповеди, докато премяташе през рамо колчана. Сложи стрела в лъка и застана на ръба на най-горното стъпало. Иззад кулата хората от свитата избутаха мъж с оковани ръце и крака. Измъкнат от тъмницата, той бе целият в мръсотия и гнила слама, ала въпреки всичко крещеше обиди към Утама. Асасинът му отвърна по същия начин и посочи към портата. Затворникът се изсмя и направи подигравателно движение. Веригите бяха разхлабени. Дьо Пайен предусети какво щеше да се случи. Даваха шанс на пленника. Оковите бяха махнати и човекът затича, нарочно движейки се на зигзаг. Утама вдигна извития лък и дръпна усуканата тетива. Зъбчатата стрела, с орлови пера в края, полетя. Едмънд помисли, че няма да улучи, но точността на асасина бе смразяваща. Стрелата покоси бягащия мъж точно под врата, запращайки го напред. Затворникът падна на земята, после се изправи и се олюля още крачка-две, преди втората стрела да се забие дълбоко в гърба му. Мъжът вдигна ръце като за молитва и отново се строполи. Хората от гарнизона се върнаха към работата си, докато Утама тичаше надолу по стъпалата. Пробяга разстоянието с извадена кама, дръпна за косата главата на мъжа и преряза гърлото му. Кръвта зашуртя на земята в нарастваща тъмна локва. Утама избърса ножа си в трупа на непознатия и се върна при тях. Усмихна се на Дьо Пайен.