Пол Дохърти - Тамплиерът магьосник

— Потърсил е помощта ти? — намеси се и Майеле. — Защо?

— Господарю — отвърна Низам, — ние не се различаваме много от някой от вашите манастири или тамплиерски домове. Не сме планински главорези. Видяхте как живеем в нашето общество. Вярно е, екзекутираме онези, които искат да ни навредят. Ала нима вашите лордове и абати нямат право да ползват секира, примка, въже и затвор, или пък властта да екзекутират престъпници на бесилките си? Мнозина са идвали тук, за да дирят помощ. Нашите обичаи за гостоприемство са най-строги. Такива гости са добре дошли. Вашият брат рицар не бе изключение. А и къде всъщност можеше да избяга той? Вашият орден се бе обърнал срещу него.

— Какво искаше той? — бързо попита Дьо Пайен. — Какво ви каза?

— Беше се превърнал в просяк — заговори Утама, — окъсан, мръсен и преследван. Не се преструваше. Трябваха му храна, пари и дрехи. Бяхме длъжни да му помогнем. Разказа ни как бил изключен от ордена заради някакви престъпления. Не ни каза какви, ала настоя, че е невинен. Беше решен да стигне Триполи, да потърси помощ и да се качи на кораб, отпътуващ за родната му страна. Спомена едно пристанище — Дув… — Утама се затрудни с думата.

— Дувър — предположи Майеле.

— Дувър — съгласи се Утама. — Уокън не бе заплаха за нас. Защо да папаме ръцете си с тамплиерска кръв? Дадохме му каквото можахме, осигурихме му закрила по пътя му до равнините, и така… — Младият мъж се заклати напред-назад на мястото си. — Възможно ли е такъв човек да е убил граф Реймон? Да не би да е потърсил помощта на графа, а той да го е отритнал? Господарю Майеле, видяхме вещината ти с оръжията. Не беше ли и вашият покоен събрат мъж на меча, воин?

— Имаше повече от един убиец — заяви Дьо Пайен.

— Истина е — съгласи се и Низам. — Ала в градовете от равнините главорезите се тълпят като мухи на лайно. Наричат се мъже скорпиони, или нещо подобно, заради извършваните от тях злодеяния. Да не би бившият рицар да се е присъединил към тях? Няма значение — гласът на Низам зазвуча решително. Халифът погледна към федаините си, насядали около него с непроницаеми изражения и пронизващи погледи. — Така или иначе — заяви той, — ние нямаме връзка с убийството на граф Реймон. Нямаме мотив, нямаме причина, липсва и доказателство. Както и да е…

Той извади изпод възглавницата до себе си красиво ковчеже, изработено от кедрово дърво и украсено по краищата с инкрустирани скъпоценни камъни и емайл. Куполообразното капаче беше здраво затворено, заключено с три ключалки и запечатано със синьо-зелен восък. Малка кожена кесийка, която съдържаше ключовете за него, също бе връчена на рицарите. Ковчежето беше тежко, Дьо Пайен реши, че то бе пълно или с монети, или с драгоценни камъни. Той даде кутията на Майеле, а ключовете прибра в собствената си кесия.

— Дар за вашия велик магистър. Сандъчето носи моя отговор. Господари — Низам разтвори ръце и задържа погледа на Дьо Пайен, — повече няма да зърнете лицето ми. — Той се засмя. — Поне не тук. Починете си и се освежете. След два дни трябва да отпътувате. Синът ми, Утама, ще ви проводи безопасно до равнините.

Срещата приключи. Дьо Пайен, Майеле и Парменио изказаха благодарностите си и се върнаха в покоите си, където започнаха разгорещен и безсмислен спор за онова, което в действителност се бе случило с Берингтън и Уокън, както и за това какво точно знаеше великият магистър. Едмънд промърмори извинение и се оттегли в стаята си, за да помисли върху казаното от Низам и да се опита да си припомни всяка подробност от нападението над граф Реймон. Водачът на асасините беше прав — с изключение на смразяващите кръвта викове, медальона и камите с алените ширити, нямаше друго доказателство, че федаините бяха замесени. Тогава защо великият магистър бе заключил обратното? Седнал на крайчеца на леглото си, той се сепна от тихото почукване на вратата. Помисли си, че отвън е Майеле, ала там стоеше Утама с двамина от свитата си.

— Ела — прошепна асасинът, — баща ми желае да говори с теб насаме.

Дьо Пайен нямаше друг избор, освен да го последва извън кулата, вляво — във външния двор. Утама го преведе през площадчето към заобиколеното със стена място. Той бутна портата и тя се отвори, а Едмънд бе въведен в рая. Вратите се затвориха с щракване зад гърба му. Нямаше го Утама, нито стражите, или поне не можеше да види никого. От двете му страни се издигаше чемширен плет. Рицарят пристъпи и ботушите му изхрущяха по белите камъчета на чакълената пътека.