Пол Дохърти - Тамплиерът магьосник

— Пуста — рече Майеле, — като замък на мъртвите!

Дьо Пайен отново огледа стените. Филип беше прав. Хедад изглеждаше изоставен, забравен. Нямаше огньове, които да пламтят по бастионите. Никакви фенери не хвърляха светлина, нито пък се развяваха знамена и флагове. Нямаше проблясване на оръжия, нито движение на постови. Мъжете яхнаха конете си и бавно се приближиха към моста. Злокобната тишина рязко се разкъса от дрънченето на вериги, когато бе спуснат подвижният мост. Рицарите спряха. Конник препусна с грохот през портата. Беше облечен в надиплени бели дрехи с широк червен пояс на кръста. Дългата му черна коса подскачаше на вятъра, докато той без никакво колебание галопираше през моста право към новодошлите. Чаткащите копита на дребничкия, ала пъргав арабски жребец, блъскаха земята със заплашително думкане, напомнящо на тимпани. Дьо Пайен обърна коня си и посегна към дръжката на меча, но ездачът спря близо до тях и лицето му, потънало в тъмна брада, разцъфна в усмивка. Непознатият се поклони и в същото време им показа отлични ездитни умения, тъй като конят му се дръпна назад и се обърна и накрая по нечута команда спря неподвижен. Ездачът нежно погали сивата му, мокра от пот шия, сетне посочи към Едмънд и групата му и бързо заговори на наречието „лингва франка“, ползвано в Светите земи.

— Тамплиери, генуезци, или както и да наричате себе си, вие сте добре дошли. Аз съм Утама, капитан на стражата. От името на моя баща ви приветствам в Хедад.

— Капитан без стража? — попита Майеле. — Без меч или щит?

— Господарю Майеле, моят меч и щит, а и стражата ми са зад вас.

Дьо Пайен се извърна рязко. Цяла редица конници, загърнати в сини плащове, с лица и глави, покрити от плетени ризници, тихомълком се бе разгърнала зад гърбовете им. Дълга, застрашителна линия от мъже, опънали роговите си лъкове, насочили стрелите им право срещу тамплиерите. Дьо Пайен се обърна, свали собствената си качулка и, протегнал ръка, пришпори коня към Утама.

— Приятелю — усмихна се той, — благодаря за топлия прием.

— Наистина си приятел — Утама силно стисна ръката на Едмънд. — Тук в планината, също както и в пустинята, няма непознати, само приятели или врагове. Но елате, моят баща ви очаква.

И те го последваха през подвижния мост над тесния, ала стръмен изкоп. С облекчение стъпиха на каменистата пътека, минаваща под сводест вход и водеща в централния двор, над който се издигаше висока четвъртита кула. Дьо Пайен скри изненадата си, когато откри, че това не бе прашният двор, който бе очаквал да види, напротив — море от тучна зелена трева се ширеше от всички страни на външните дворове. Утама ги поведе през централния двор вляво. Всичко напомняше на Едмънд за благоденстващо селище с къщи със сламени покриви, конюшни, хамбари и ковачници. Отново видяха поляна със свежа трева, кладенци и фонтани, малко водно колело, градини и лехи с билки — оживено, мирно място. Сега, когато те бяха пристигнали, потушените и угасени огньове отново бяха запалени и димът им се издигаше в синевата. Тамплиерите слязоха, конете им бяха отведени от слуги, които се кланяха и усмихваха, показвайки белите си зъби. Провансалците бяха съпроводени до стаите им в далечния край на замъка, където, както ги увери Утама, щяха да имат меки постели и добра храна. Сетне домакинът им щракна с пръсти към свитата си и прошепна нещо в ухото на едного от мъжете. Човекът забърза нанякъде. Утама отново се обърна към гостите си, очевидно развеселен от изненадата им.

— Какво очаквахте, господарю Дьо Пайен? Шайка убийци, скитници, крадци от бедняшките махали?

— Минахме покрай трупове.

— Не толкова много, колкото виждам, когато влизам в Йерусалим или Триполи — отвърна Утама. — Елате, баща ми чака.

— Баща ти е шейх Ал Джебал?

— Не точно — засмя се Утама. — Нашият велик магистър живее в Аламут, а моят баща — Низам — е неговият халиф в тази планина, въпреки че може, ако пожелае, да ползва господарските си титли.

Той отново ги поведе през централния двор в голямата кула. Дьо Пайен повторно се смая. Кулите на франките бяха студени и голи, сурови военни постройки. Тук бе различно. Прозорците бяха големи и така хитроумно поставени, че да улавят слънчевата светлина през целия ден. Подът бе мозайка от плочки, поставени близо една до друга, образуващи сложни, заплетени геометрични фигури в различни цветове. Яркоцветни драперии украсяваха стените. Кошници с набрани цветя и зрънца ароматни подправки пръскаха деликатни благоухания във въздуха, вече пречистен и сладък от смирната, поръсена върху мангали с горящи въглени.