Сутрините, тъкмо преди пукването на зората, те продължаваха пътуването си през Галилея, покрай езерото, където Христос бе ловил риба и бе ходил между растенията и храстите, сега лишени от лятната си красота. Поспряха за малко край езерото, погледаха как патиците и калугериците се стрелкат и носят над главите им. После по настояване на Парменио продължиха по пътя си. Понякога отсядаха в села, бедни и бъкащи от бълхи, или в някой тамплиерски замък или аванпост. Най-сетне стигнаха и при собствения си гарнизон в Белия замък — високо в планините, каменна, самотна крепост с овален двор и извисяваща се кула, в която се намираха параклисът и водохранилището. Кастеланът се зарадва да види отново предишните членове на гарнизона си и да узнае всички новини. Изслуша ги, докато му разказваха за мисията си и въпреки че се изненада, възстанови запасите им и лично ги проводи към последната част от пътуването им.
След като той ги остави, Парменио пое сам задачата и ги поведе през самотни каменисти проходи и дерета, стръмни проломи и клисури. Почва почти нямаше, не вирееше почти нищо освен жилави храсти и пръснати цветя от рода на лавандулата, както и кактуси. Нямаше орни земи и ливади, само отвесни канари, няколко дървета и шубраци, и тук-там по някое езерце в сянката на избелено от слънчевите лъчи дере. Нощем преспиваха под надвиснали скали, а тишината бе накъсвана от зловещ вой и сумтене, когато хищниците излизаха на лов. Свикнаха с ловуващите сови, които прелитаха мълниеносно над сиянието на огъня им и ги караха да настръхват, преди отново да отлетят като духове обратно в мрака. От време на време зърваха отблясъци от светлини, сякаш от далечен фенер. Парменио им обясни, че планините бяха свърталище не само на демони и изгубени души, но и на отшелници и пустинници, диви хора, дирещи Господа по високите чукари. Освен това им каза, че без съмнение те бяха следени от съгледвачи, от последователите на шейх Ал Джебал, Стареца от планината.
На третата вечер след напускането на Белия замък се бяха подслонили в планинска пещера и огънят трептеше пред тях. Небесата бяха обсипани със звезди и измити от сребърната светлина на пълната месечина. Майеле промърмори, че след няколко месеца щеше да настъпи пролетното равноденствие, празненствата за Великден. Дьо Пайен, който с половин ухо слушаше бъбренето на провансалците зад него, остро изгледа другаря си. За пръв път бе срещнал Филип Майеле в Белия замък. Бяха им дали да делят една стая и така те бяха станали братя по оръжие, строяваха се един до друг в бойните редици, обвързани от клетви да се закрилят един друг. Това беше преди около дванайсет месеца. Когато Едмънд свикна с военния живот на тамплиерите, откри, че Филип беше достатъчно поносим, макар и мълчалив, добър воин, който харесваше битките, имаше студено сърце и желязна воля. Екзекуцията на тримата в Триполи, наречени от Майеле грабители, беше доказателство за това. По време на наказанието им в Йерусалим англичанинът бе изгубил част от своята сдържаност и бе нашепвал шеги за Дьо Трамле и другите тамплиерски водачи — забавен поток от наблюдения и забележки. Този негов събрат посещаваше църковните служби и изпълняваше молитвите, сякаш бяха част от някаква подготовка, и през смях признаваше, че не е нито религиозен, нито вярващ, и че съвсем не е готов да се влачи на колене за кръста, както той сам се изразяваше. Едмънд бе стигнал до извода, че причина за това трябва да е богохулното деяние, което Майеле беше извършил в Англия — убийството на духовник, което бе довело и до незабавно отлъчване. Веднъж Филип дори му беше разказал какво се бе случило тогава, как погубил човека по време на свада и после избягал в една църква, вкопчил се в олтара и помолил за убежище. Най-накрая, след четирийсет дни, го пуснали да си върви, да се спаси в Лондон, където приел да се запише в Ордена на тамплиерите — покаяние, наложено му от епископа заради извършените грехове. Едмънд си помисли, че Майеле не беше мъж, който би мислил за празника на Великден и подготовката за него чрез Великите пости.
— Ти говориш за Великден, Филип? — подразни го той. — Защо сега? Защо тук?
— Може и да не знаеш… — Майеле се приведе напред и разбута огъня с камата си, ровейки изсъхналата тор и подпалките, които избухваха в ярки искри. Помълча заради жалното скимтене на някакъв чакал, последвано от шумния крясък на нощна птица. — Дьо Трамле говореше, че иска да ни прати двамата в Англия, Едмънд. Имаме малко имение там, близо до замъка в Уестминстър. — За първи път, доколкото можеше да си спомни, Дьо Пайен долови тъга в гласа на Майеле. — Щеше да бъде хубаво да сме в Англия през пролетта, далеч от прахоляка и жегата, от пясъчните вихрушки и мухите. Прохлада — гласът му стана мек, — влажна, зелена тъмнина и свеж въздух.
Читать дальше