Пол Дохърти: Тамплиерът

— Ти ли си Магьосника? Ти ли се правеше на федаин?

— Продавам реликви на онези, които са достатъчно глупави, за да ги купуват. Трябваше да защитя интересите си, и още как! Исках да взема картата на глупавата ми сестра, но закъснях и тя се озова в ръцете на брат ти — Белтран сви рамене. — Трябва да е направил копия.

— А не си ли шпионин?

— Аз нямам вяра, нито съюзници, нито господар. Вървя между хората. Блъскам се като прокълнат, за да си осигуря прехраната. На един казвам едно, другиму — друго. Аз съм търговец, който си върши работата на пазара — той махна с ръка. — Я ги виж тези глупаци. Аз съм тук заради златото, заради истинската възможност да стана безбожно богат. Подобни начинания винаги крият опасности. А онези като твоя брат, които бълнуват за чудеса, митове и измишльотини! Нямало награда на този свят, дали пък ще я има на онзи? Не на светлината се надявате ти и той, ами на най-черната от всички тъмнини, тъмнината на нищото.

Елеонор долови шум зад Белтран. Овладя се. Трябваше да отвлича вниманието му, да го забави, докато търсеше някаква възможност за спасение.

— Ти си шпионин — сряза го тя. — Продаваш сведения — било на турците, било на византийците. Не е било никак трудно, особено преди Антиохия, да се поразходиш на кон, да срещнеш вражески съгледвач и да му дадеш сведенията, които са му необходими. О, да, ами Балдур — познаваше ли го? Няма съмнение, че той те познаваше! Каза ни загадка с твоето име. Хвърли колана си на земята и каза на Теодор да те обеси с него. В името ти, Белтран, се крие думата за „колан“ 67 67 Balteus (лат.) — колан за меч, част от снаряжението на римските легионери. — Бел.прев. . Намекът е твърде далечен, но е точен! Ще те обесят!

— Не вярвам.

— Ти си конникът, магьосникът, федаинът — отчаяно продължаваше Елеонор. — Възползвал си се от бъркотията на сражението, за да се промъкваш тук и там, преоблечен според нуждите си. Използвал си службата си при граф Реймон, за да му намекнеш, че шпионинът е някой от хората на брат ми — тя се изсмя остро. — Поне веднъж каза истината: шпионин има — това си ти, макар на граф Реймон и през ум да не му минава подобно нещо!

— Един търговец непрекъснато е в движение…

— Ти си убиец!

— Така се печели злато, Елеонор.

— Ами тази вечер как тръгна след мен?

— Чух те да излизаш. Чудех се дали Иможен е мъртва. Не можех да разчитам само на късмета си — Белтран коленичи и вдигна арбалета. — Глупавият ти писар ви навлече тая смъртна опасност.

— Белтран? — чу се съскащ шепот от мрака.

Белтран се извърна. Стрела от арбалет разсече въздуха със свистене и се заби дълбоко в лицето на Белтран. Назъбеното й острие разтроши костите, разкъса кожата и превърна лицето му в отблъскваща, кървава каша, противна дори на оскъдната светлина. От мрака излезе сянка. Просветна нож, който се заби дълбоко отстрани във врата на Белтран. Белтран издаде висок, гъргорещ хрип и падна по очи. Теодор пристъпи в светлината на факлата. Коленичи, сграбчи Белтран за косите, повдигна главата му и после я пусна.

— Чух ви да си шушукате в шатрата — Теодор се отпусна на едно коляно, загледан в Елеонор. — После двамата излязохте — той се усмихна накриво. — Симон, ти мърмориш така силно, че сякаш грухти стара свиня. Мислех да ви придружа, но сили не ми бяха останали. Тъкмо се канех да заспя, когато той… — Теодор посочи към трупа, проснат сред разширяваща се локва кръв, — изведнъж се разпъргави твърде много за някой, дето сили не са му останали. Видя ми се много съмнително…

— Подозираше ли го вече? — Елеонор се изправи с усилие на крака.

— И да, и не — измърмори Теодор. — Белтран ме озадачаваше. Допусна някои грешки, дребни несъответствия. Онзи ден също се оказа, че знае доста повече отколкото би трябвало за управителя на Йерусалим и етиопските отряди. Гореше от желание да влезе в братството на „Дверите на Храма“, но Юг и Годфроа възразяваха заради връзката му с Иможен. Дали беше предател? — гъркът сви рамене. — Може би! До битката за Антиохия всеки от нас и нашите познати — той се усмихна, — имаше право да се присъедини към която армия иска. А и тази история с федаините — Теодор подпря арбалета си на рамо. — Някак не ми се вярваше, че има техни хора сред нас. Твърде далече се намирахме от тяхната твърдина, твърде близо бяхме до нашите земи — той поклати глава и протегна ръка. — Ела, остави мъртвите да погребват мъртвите. Бог знае, че утре и ние можем да се присъединим към тях!

Призори на 15 юли, лето господне 1099, Годфроа дьо Буйон и Реймон дьо Тулуз поведоха устремно армиите си срещу стените на Йерусалим. Изгревът бил прекрасен, така е записала Елеонор дьо Пайен в своята хроника, но ведрината му скоро била разпиляна от скриптенето на плетените въжета, проклятията на мъжете, скърцането на колелата и смразяващото свистене на безжалостните камъни, стрелите и пламтящите снопове клони. Грохот и трясък ехтели във въздуха, а страховитият тътен на битката непрекъснато се засилвал. Годфроа дьо Буйон, чието знаме със златен кръст плющяло, високо издигнато, дал заповед кулата да тръгне напред. Защитниците на Йерусалим вдигнали прашките и докарали балистите. Започнали да засипват нападателите с горящи снопове клони, напоени с катран и мазнина. Разгоряла се смъртоносна надпревара, така е писала Елеонор дьо Пайен в хрониката си: франките с всички сили се мъчели да приближат кулата си, а турците и сарацините искали на всяка цена да я изгорят, преди още кръстоносците да стигнат до стените. Гъст дим обвил като пелена кулата и само камъни и стрели прониквали през него. По едно време дори Годфроа дьо Буйон едва не бил убит. Изстрелян камък случайно улучил стоящия до него оръженосец, разбил черепа му, счупил врата му и причинил смъртта му на мига. Годфроа, който се измъкнал на косъм от смъртта, се хвърлил с още по-голямо ожесточение в битката и с арбалета си свалял от стените защитниците на града.