Пол Дохърти: Тамплиерът

Носеше се непоносима смрад, вонеше на кръв и пепелища, а се долавяше и онази сладникава миризма на разложение, от която на човек му прилошаваше. Навсякъде по земята бяха пръснати трупове в странни, неестествени пози. Някои бяха с отворени очи и сякаш продължаваха да се взират невиждащо в мрака. Други лежаха присвити, сякаш полегнали да си поемат дъх. Вопли и писъци прорязваха нощта. Неколцина монаси вече се опитваха да измъкнат ранените и да ги отделят от мъртвите. На светлината от факлата се разкриваха покъртителни гледки — мъж, размазан под огромен камък, трупове с отсечени ръце, крака или глава. Лица, на които само очите бяха останали незасегнати. Изпепелената от слънцето земя беше станала лепкава от кръвта. Вече се навъртаха чакалите и душеха около подутите трупове — тъмни, подобни на кучешки сенки, които бързо се стопяваха в мрака с приближаването им. Елеонор отчаяно се оглеждаше. Мъртвите лежаха по един или на цели купчини. До тях допълзя на четири крака някакъв монах, подобен на страховито нощно създание, който обаче се оказа доста отзивчив. Беше французин — обясни им с пресеклив глас, че търсел ранени, както и умиращи, които се нуждаят от свещеник. Мърмореше под нос молитви, изслуша описанието на Иможен и Норбер, но завъртя отрицателно глава.

Елеонор и Симон продължиха търсенето. На места им се налагаше да запушват и носа, и устата си, заради непоносимата смрад на съсирена кръв, гниещи вътрешности и вездесъщата воня на обгоряла плът. Навсякъде имаше овъглени трупове, които не приличаха вече на човешки тела, а на някакви безформени, обгорели купчини плът. Симон започна да повръща. Елеонор не обърна внимание на опитите му да я спре и продължи почти лазешком. Мъчеше се да не обръща внимание на обезкървените лица, на очите, застинали в почуда пред смъртта. Малцина изглеждаха така, сякаш бяха намерили покой. Приближиха се до почти напълно изпепелена каруца и тогава се натъкнаха на Норбер, който се взираше в тях със стъклен поглед. Отначало Елеонор помисли, че е ранен. Помоли шепнешком Симон да приближи факлата и тогава прикри уста с ръка при вида на отвратителната пихтия, в която камъкът беше превърнал тила на монаха: съсирена смес от раздробени кости, засъхнал мозък и кръв. Коленичи, свела глава, прекръсти се и прошепна заупокойна молитва. После се огледа. Щом Норбер е бил убит на това място, тогава може би и Иможен не беше далеч. Запълзя по земята.

— Иможен, Иможен! — шепнеше тя дрезгаво.

Никой не се отзова на вика й в тъмнината. Тъкмо щеше да си тръгне, когато чу името си, произнесено с дрезгав, прегракнал шепот, който се носеше от мрака пред нея. Заобиколи с пълзене каруцата. Иможен лежеше на една страна и се опитваше да припълзи напред. Елеонор я прегърна и леко я залюля. Иможен въздъхна. Косата й беше разпиляна, лицето й бяло като платно, очите й, станали огромни, се взираха нагоре, от устата й течеше кръв. Трепереше и се мъчеше да притиска воала си до отворената дълбока рана от едната си страна.

— Елеонор — задъха се тя — чуй ме…

— Не…

— Моля те — задави се Иможен. — Праха на родителите ми, нали ще ми обещаеш…?

Елеонор кимна.

— Нали ще ги погребеш и ще кажеш една молитва? — умоляваше я Иможен. — Каквато ти избереш, нали? Ако градът падне, положи го в свещената земя, в някое сенчесто градинско кътче. Направи го, Елеонор, и обетът ми ще бъде изпълнен. Обещаваш ли ми?

Елеонор се опита да я успокои.

— Не — едва си поемаше дъх Иможен, — умирам, знам. Ще си ида с радост. Толкова много мъка, толкова много болка! Тази рана… Белтран — тя сякаш не изрече името му, а го изплю. — Той го направи. Не е такъв, за какъвто се представя. Той ме съблазни, Елеонор, не защото ме е обичал, а заради един разговор, който имахме с него преди много, много време — Иможен примигваше. — В нощта, когато управителят Робер излезе от църквата и потъна в мрака, Белтран, убедена съм в това, го последва. Не казах никому нито дума, но после започнах да го подпитвам. Той ми се смееше, беше започнал да ме ухажва. Човек не може да прикрива всичко, Елеонор, в продължение на цели две години. Белтран е пътувал много, надлъж и нашир. Издаваше се с дреболии: познаваше обичаите на хората, незначителни грешчици, а и говори насън. Понякога изчезваше и аз започнах да се чудя. Промени се. Колкото повече се приближавахме до Йерусалим, толкова повече държеше да се присъедини към „Дверите на Храма“, да се присламчи до брат ти. Искаше да се отърве от мен, но без да събуди подозрение.