Пол Дохърти - Тамплиерът

Иможен се закашля и на устните й избликна кръв.

Елеонор не откъсваше поглед от нея. Стомахът й се присви в ледената хватка на страха, когато си спомни въпросите на Иможен към нея. Иможен беше започнала да подозира Белтран в измама и двуличие, а Белтран се е нуждаел от Иможен, която живееше с Елеонор. Иможен вероятно бе успяла да научи много неща за Юг, за Годфроа и за търсенето на безценните реликви.

— Той ли е Магьосника? — попита Елеонор.

Иможен поклати объркано глава.

— Не знам за какво говориш, но съм сигурна, че той е бил конникът — задъха се тя. — Убедена съм, че той е виновникът за смъртта на Анстрита, както и за смъртта на управителя Робер, който също подозираше каква е истината. Толкова е безжалостен, Елеонор — прошепна тя, — толкова безсърдечен. Искаше да умра. Вече не му бях нужна. По време на сражението днес видях, че улучиха Норбер. Притекох му се на помощ. Белтран се промъкнал след мен, без да усетя… — разтърси я свиреп пристъп на кашлица. Тялото й се сгърчи, очите запримигваха, после се отпусна. Елеонор я положи внимателно на земята. От стената долетяха викове и крясъци. Горящ сноп, обвит с огнени езици, беше изстрелян с катапулт. Снопът освети нощното небе и се разби в земята сред взрив от зли искри. Гледките и шумовете около тях станаха заплашителни.

— Господарке-сестро, какво ще правим?

— Трябва да се върнем — заяви Елеонор. — Трябва да предупредим Юг и Годфроа. Можем да вземем телата им утре.

Прекръсти се и с труд си запробива път назад през бойното поле, като се мъчеше да не спира очи върху ужасните гледки. Чувстваше се зле, не й бяха останали никакви сили. Двамата напредваха едва-едва към хребета на хълма, който водеше до огньовете на техните постове. От дясната й страна се шмугна сянка, бърза, подобна на бягащ вълк. Не й обърна внимание, но после, на половината път по песъчливия, чакълест хълм, отново някаква сянка се раздвижи зад храсталаците прещип и направи опит да препречи пътя й. На ръба на силите си, Елеонор седна, вперила поглед в мрака. Белтран, с прикрито от качулка лице, приклекна до нея, сграбчил брабантски арбалет. На трептящата светлина на Симоновата факла той изглеждаше зловещ, въпреки усмивката му и въпреки че държеше арбалета насочен към земята, сякаш беше по-скоро изненадан, отколкото подозрителен.

— Елеонор, къде си била?

— Намерих ги — едва си поемаше тя дъх. — Норбер и Иможен.

— И двамата ли са мъртви?

— Иможен не беше! — Елеонор затвори очи и простена, чула неволния изблик на Симон. — Ти си я убил! — разпалено продължи писарят. Елеонор долови горчивина и ярост в гласа на Симон и се зачуди дали и той не е бил привлечен от красивата еврейка. Белтран просто изцъка с език.

— Miserere mei 66 66 Miserere mei (лат.) — Прости ми, Боже. — Бел.прев. — отвърна той. — Реших, че глупачката е мъртва. Предполагам, че ти се изповядала, Елеонор, чула си последната й изповед, но кой ли го е грижа за някаква си еврейка?

— Мен ме е грижа — изостави всякакви преструвки Елеонор. — Мен ме е грижа. Беше ме грижа преди, така ще бъде и занапред. Бог да те накаже, Белтран. Тя те обичаше, а ти я уби, понеже вече не ти беше от полза. Също така хладнокръвно си убил и Анстрита, и управителя Робер. Смъртта на Анстрита е била предизвикана от някакъв тайнствен конник — това си бил ти. Управителят Робер е тръгнал пиян, плетящ крака, през тъмнината, и ти си го удавил. Ти си истинска змия от ада, дори адът би станал по-черен, ако ти слезеш в него. А сега ме пусни да мина!

— Де да можех — отвърна той иронично, — но нали утре може би всички ще се озовем в ада! Бог да пази, но колелото се завъртя необратимо! Нали разбираш, Елеонор, трябва ми твоят набожен, войнствен брат. Искам да бъда край него, ако и когато открие съкровището. Така е, използвах Иможен, за да научавам това, което се говореше в стаята ти. Мислех си, че ще й омръзна, но накрая тя се впи в мене като пиявица. Трябваше да си отиде.

— Ами граф Реймон?

— О, не беше трудно да се хвана на служба при него. На хора като графа им трябват хора като мен: раболепни, добре осведомени, готови да угодят на всяка тяхна прищявка. На някои змии не им трябва много лукавство. Не е трудно да си пробиеш път — той въздъхна шумно. — Всичко се обърна с главата надолу след онова „Deus vult!“ на Урбан.

Белтран се изсмя.

— Франките до един се втурнаха на поход към Йерусалим! Съкровищата на Изтока трябваше да бъдат заграбени. Търговските ми дела щяха сериозно да пострадат. Първо глупавата ми сестра Анстрита тръгна да търси закрила другаде, после брат ти и сбирщината му се повлякоха по разни откровения. Управителят Робер подозираше, че аз съм конникът, че не съм онзи, за когото се представям. Започна да си вре носа в делата ми, затова и го убих.