Пол Дохърти - Тамплиерът

— Чудна работа — мърмореха хората — как пък неверниците се оказаха така добре осведомени какво е станало.

Новата 1098 година, както Елеонор отбеляза по-късно в хрониката, не донесе особена радост. Поличбите за бъдещето изглеждаха мрачни. Опасността от пълно и безусловно поражение бе надвиснала над лагера. Елеонор си даде сметка, че по всяка вероятност идваше краят на похода, но се утешаваше, че беше дала всичко от себе си, за да постигне начинанието им успех. Нищо повече не можеше да стори, затова двамата със Симон прекарваха времето си в създаването на хрониката, като описваха миналото и не обръщаха внимание на бъдещето. Искаше й се Юг и Годфроа да я посещават, но двамата сякаш се бяха превърнали в странни непознати. Така продължи, докато една вечер през януари Юг се промъкна във вонящата й шатра, покрита с козя кожа и помоли нея и Симон да дойдат на тайно съвещание, свикано от граф Боемунд. Отначало Елеонор възрази, но Юг я сграбчи за раменете.

— Елеонор — просъска той, — времената се промениха. Стига толкова стълкновения! Трябва ни повече мъдрост, повече разум! Ела с нас.

Поведе нея и Симон през пустия, смрадлив лагер към шатрата на Боемунд. Вътре норманецът, облечен в кожена туника, с разпиляна по раменете дълга руса коса, излегнат на куп възглавници, тихо разговаряше с Теодор и Годфроа. При влизането на Елеонор той замълча, скочи на крака и както изискваше възпитанието, й се поклони по най-изискан начин, сетне с жест я покани на купа възглавници, приготвени за тях. Елеонор седна. Наблюдаваше грамадния норманец, чиито яркосини очи на червендалестото, обветрено лице отвръщаха зорко на погледа й. После Боемунд се извърна и взе да се върти на мястото си. От време на време я поглеждаше сластолюбиво, отклоняваше очи, сетне пък й хвърляше жаловит поглед, сякаш я умоляваше да му помогне. Наляха вино, поднесоха редки захаросани плодове. Боемунд изчака слугите да напуснат шатрата, преди да се изправи на крака. Излезе отвън и постоя отпред — оглеждаше се и се ослушваше, за да се увери, че отвън не се спотайва подслушвач. Когато се върна, се тръшна на възглавниците и посочи с дебелия си пръст Елеонор.

— Ти си нашият троянски кон.

Тя отвърна на погледа му, без да трепне.

— Нали знаеш историята за троянския кон? — попита той.

Елеонор кимна.

— Не можем да превземем Антиохия — Боемунд поклати глава. — Нито с открито нападение, нито с тайно промъкване. Спомни си как антиохийците се хвалеха, че градът им може да бъде превзет само с продължителен глад, изненадващо нападение и предателство. Ние заложихме на предателството.

На властното му лице се показа усмивка, после се потупа по гърдите, сякаш признаваше греховете си.

— Е, не всички, само аз.

— Господарю — проговори Елеонор, — как мога аз да ви бъда от помощ? Говорите за потайност и предателство. Как мога да помогна на намеренията ви?

— Ами много лесно — Боемунд се изправи и се протегна.

Елеонор чак сега разбра защо всява такова страхопочитание сред франките. Беше широкоплещест мъж, с тънка талия, но силен, с грамаден гръден кош. Руса коса обкръжаваше продълговатото му лице с остри черти. Леденостудените му очи непрестанно шареха, непрестанно дебнеха. Погледът на Елеонор огледа различните ризници, доспехи и оръжия, безредно нахвърляни из шатрата му. Имаше и струпани на купчина ръкописи. Тук, мина й през ума, живееше мъж, жаден за плячка, каквато и да е тя. Отначало Боемунд се правеше на грубоват войник, горд с победите си. Преструваше се на пиян, ругаеше останалите военачалници и разказваше как той щял да уреди всичко. Докато Елеонор седеше и наблюдаваше, си даде сметка, че Боемунд е изключително опасен мъж. Правеше се на подпийнал, но беше напълно трезвен. Прегръщаше Годфроа и Юг, сякаш бяха стари бойни другари, после започваше да разправя някаква история за баща си и братята си, за войните си в Сицилия и омразата си към гърците, преди отново да се върне към обсадата. Елеонор разбра, че се опитва да я привлече на своя страна, така като мъж съблазнява жена. Показваше й колко е почтен, колко е честен, че иска да постъпи правилно. Наяве беше излязло дълбоко стаеното у него желание да превземе Антиохия. Беше видял града и го искаше за себе си. Беше разбрал, че не може да го превземе със сила, затова опитваше други средства. Боемунд спря неочаквано насред тирадата си срещу Годфроа дьо Буйон и се взря в нея.

— Елеонор, искаш ли да спасиш душата си?

— Душата ми вече е спасена, господарю — отвърна му тя. — Кръвта на Иисус я е спасила.