Пол Дохърти - Тамплиерът

Елеонор слушаше думите и се разсмя. Каква победа, мислеше тя. Какъв свят? Лежеше на нара, скръстила ръце и се взираше в светлината, която струеше от отвора на шатрата. Спомни си пророчествата на Пиер Бартелеми за Апокалипсиса. Дали те не бяха част от този Апокалипсис? Дали тя вече не беше мъртва и не беше в ада? Какво общо имаше цялата тази жестокост с Христовия кръст? Тя, Юг, Годфроа и останалите приличаха на объркани невръстни деца. Никак не ги привличаше кървавата цена на начинанието им. Сякаш като подигравка с размислите й, отново се понесе съсъкът на катапултите, крясъците на обсаждащите, последвани от виковете на стрелците по-близо до стените. Над всички тях се извиси глас, произнасящ молитва на турски. Елеонор знаеше какво става. За отмъщение на обезглавяването на архидякона и момичето, до речния бряг бяха завлечени в купом турски пленници и на свой ред обезглавени. Тръпки побиха Елеонор и тя избухна в плач. Иможен влезе и приклекна до нея. Елеонор се взираше във вдовицата. Увери я, че не е болна. В действителност имаше чувството, че е прогледнала и вижда по-ясно. Гледаше към еврейката, решена на всяка цена да погребе пепелта на родителите си в околностите на Божия град. Елеонор я разбираше. Но дори и Иможен се беше променила. Йерусалим вече не я интересуваше. Интересуваше я само Белтран. Той се беше превърнал в смисъл на живота й, в нейна втора, а може би и първа причина да върви с кръстоносците. През последните няколко месеца Иможен се отдръпна от нея. Понякога Елеонор забелязваше как тя я наблюдава с любопитство, но твърде рядко отваряше дума за Белтран, макар понякога да се опитваше да въвлича Елеонор в разговор за това какво ще се случи след превземането на Йерусалим. Елеонор не обръщаше внимание на въпросите й, интересуваше я повече настоящето, отколкото плановете за бъдещето.

Елеонор продължаваше да лежи и да се взира безцелно. Иможен й предложи вино. Елеонор отказа, а Иможен излезе. Писарят Симон, приклекнал в ъгъла, изпълзя навън, за да доведе Юг, който влезе и седна до сестра си. Придума я да изпие налятото от Иможен вино. Елеонор така и стори и усети как по тялото й се разля топлина. Въздъхна дълбоко, седна и понечи да стане. Юг я спря.

— Няма ми нищо — промърмори Елеонор. Хвана се с две ръце за главата и втренчи поглед в ботушите си от волска кожа, изцапани с жълтеникава кал.

— Все нещо трябва да има — настоя Юг.

— Да, има — Елеонор се усмихна насила. Посочи към отвора на шатрата. — Братко, убийства, кръвта, отмъщението, агонията, мъката. Това ли е наистина Божието дело? За да се сдобие Боемунд със свое кралство ли сме дошли тук? Чул си слуховете, Боемунд иска Антиохия за себе си.

— Тези неща са необходими — Юг говореше разпалено, гласът му беше изпълнен с решимост. — Сестро, делата ни в този миг са несъмнено зли. Знам го. Говорихме си с Годфроа. Положихме велика клетва. Ако Господ предаде Йерусалим в ръцете ни, ако животът ни бъде пощаден, за да постигнем целта си, само да можем да видим с очите си Светия лик, тогава ще създадем свещен орден от бедни рицари, които ще полагат обет като монаси и ще посвещават живота си на защитата на Божите хора.

Елеонор прикри усмивката си. Огънят в сърцето на Юг беше пламнал още по-буен. Вече не говореше с нея, ами проповядваше за своя собствен кръстоносен поход.

— Това, което виждаш сега, Елеонор, е истина — продължи той. — В тази така наречена Божия армия има хора, изпълнени с истинска вяра, но има и такива, които са тук само за да дадат воля на най-долните си страсти — Премигна и спря, за да си поеме дъх. — Не говоря само за Жан Вълка и верните му оръженосци, Грозника и Изрода, но и за нашите военачалници. Както и да е, тук, пред вратите на Антиохия, Господ ще пречисти душите им — все още потънал в своите собствени размисли, Юг потупа ръката й и излезе от шатрата.

Елеонор тихо се засмя на себе си.

— Каквото детето — промърмори тя, — такъв и мъжът, а каквото дървото, такива са и клоните.

— Какво каза, господарке-сестро? — скочи на крака писарят Симон със загрижено лице.

— Юг — рече през рамото си Елеонор. — Откакто се помня, все той е проповедникът, а аз съм верният му последовател.

Отиде при входа на шатрата и обви плаща си по-плътно около себе си. Повдигна единия край на платнището и за малко не се сблъска с Теодор, който се засмя и отстъпи.

— Чух, че нещо те тормози — протегна ръка с усмивка. — Искаш ли да се поразходиш?

Елеонор се съгласи, двамата се упътиха в посока на трескавата глъч, която се носеше от лагера. Под стоманеносивото небе се издигаха шатри и колиби. Каруци преграждаха тесния проход, за да попречат на нападение от вражески конници. Пращяха лагерни огньове, а над тях вряха котли. Хора се щураха наоколо, облечени в най-често срещаните цветове — кафяво и сиво. Ковач се опитваше да разпали ковашкото си огнище. Неколцина саксонски наемници остреха мечовете си на точило. Рицар в ръждива ризница превеждаше внимателно изпосталелия си кон през лагера, като старателно заобикаляше въжета, колчета и купчини с боклук. Пушек се издигаше и виеше на облаци. Студеният повей носеше различни миризми: вонята от отходните места и коневръзите, примесена с миризмата на пот, кожа, запалени дърва и печено месо. Просителите се бяха скупчили около една каруца, изгарящи от нетърпение да си поделят събраната през деня плячка.