Пол Дохърти - Тамплиерът

Елеонор и Теодор повървяха в мълчание, чак до границата на лагера, където се вееха различните бойни знамена. Елеонор погледна към неголямото възвишение, което се издигаше, а после рязко се спускаше към Оронт. На отсамния бряг лежеше купчина трупове, от обезглавените им тела се стичаше кръв. На възвишението зад тях имаше дълга редица с набучени на колове глави на турци, разположени така, че защитниците на града да могат да ги видят лесно. Елеонор потръпна. Теодор обви раменете й с ръка. Тя не се възпротиви.

— Това е само началото — прошепна той. — След глада си се натъпкахме с вкусен хляб, смокини, плодове и вино. Хората си мислят, че това е Обетованата земя, изобилстваща от мляко и мед. Елеонор, истинските ужаси тепърва ще ни сполетят. Плячкосахме докрай полето наоколо. Константинопол е отдалечен от нас на цяла вечност. Къпахме се в басейни, настанихме се в заграбени къщи и сега какво?

— Deus vult! — прошепна тя. Извърна се, освободи се от прегръдката му и впери поглед в него. — Ти вярваш ли наистина в тези думи, Теодор? Че Господ иска това — болестите, диващината, сраженията, кръвопролитията, отсечените глави, катапултите? Ами горкият Аделбаро и онова момиче, които играели на зарове в някаква овощна градина? Такъв ли е Божият промисъл?

— Не знам — обикновено веселите очи на гърка в този миг бяха черни и неумолими. — Елеонор, вярвам в истините на нашата вяра, че Иисус Христос е приел човешки образ, но вярвам също и че истинската религия е въпрос на всяка отделна душа, на всяко съзнание — той докосна главата си — и толкова. Тук, в нашето съзнание, нашите души, тук са Йерусалим, Божи гроб и Голгота. Тук пазим Светия лик. Ако не можем да отдадем почит Богу най-напред във вроденото ни светилище, тогава каква е ползата да търсим такова светилище другаде? — той сви рамене. — Това е, което съм научил.

Елеонор си припомни думите му, когато затегнаха обсадата и Божията армия заръмжа като глутница ненаситни вълци пред стените на Антиохия. Ноември дойде с пороища и лапавица. Земята под краката им се превърна дълбока кал. Из лагера запълзя страх. Граф Реймон беше казал истината: трябваше да нападнат града още когато пристигнаха. Положението вече беше съвсем друго. Яги Сиян, белокосият управител на Антиохия, си беше дал сметка за слабостта на обсаждащите и бе разпратил бързи вестоносци до Алепо и Дамаск с молба за помощ. По негова заповед конници излизаха през една или друга от портите и извършваха светкавични и бързи нападения над Божията армия, при които плячкосваха и грабеха. Облечените с блестящи брони и пъстри роби турски стрелци, яздеха пъргави дребни кончета, с опънати лъкове и заредени стрели, готови да полетят в смъртоносен залп към вражеския лагер. И през нощта франките нямаха покой от бедите, турските катапулти непрестанно изстрелваха камъни по палатките им. Мъката се превърна в агония. Оронт придойде от проливните дъждове. Ледените градушки прокъсаха прогизналите, изтънели шатри, размекнаха тетивите на лъковете, съсипаха тъканите килими, направиха запасите им от храна негодни. Елеонор се стараеше да помага с всички сили. Крадеше, просеше и тършуваше из лагера, после готвеше и печеше извоюваните парчета месо във възможно най-вкусни гозби.

Елеонор вече съжаляваше за сполетялото я преди време отровно чувство на страх. Черпеше сила най-вече от Теодор. Вместо да говори за обсадата, той непрестанно разказваше за собствените си мечти за бяла вила, разположена сред лозя и овощни градини с круши, ябълки и бадеми, покрай ниви с поникнало просо и жито. Гъркът покори Елеонор със собствената си представа за живота, за обикновените неща, с мечтите за мир и спокойствие. Елеонор размисли и си даде дума, че ще преживее този кошмар, за да открие своето собствено спасение. Какво можеше да се постигне със страдания и отчаяние? Утрото винаги носеше нова надежда. Затова се бореше заедно с останалите. Дори от парченца кожа можеше да се приготви супа. Грабеше с останалите жени, ровеше земята за кълнове и корени, за всичко, което мажеше да се сготви във вряща вода.

Дойдоха коледните пости. Боемунд подготвяше голям поход за търсене на храна. Походът завърши печално. Отрядът му попадна на засада, а основната част от Божията армия беше нападната от турски конници, които нахлуха неудържимо в лагера. Сечаха наред, хвърляха горящи главни и изстрелваха запалени стрели по шатрите. Изпълнената с решимост Елеонор сграбчи пика и се би рамо до рамо с останалите жени. Какво я беше грижа, дори Коледа да е дошла и отминала? Нейният живот сега беше тук, нагазила в гъстата кал, с насочена пика, тя се прицелваше в конниците с развети роби, които препускаха около нея. Въпреки това, щом нападението отмина, мъдрите глави извадиха важни заключения. Боемунд беше излязъл да търси храна и се оказа в засада. По същото време Яги Сиян вече беше научил, че Боемунд е напуснал лагера и изпрати нападателен отряд, който да причини огромни поражения на лагера.