Пол Дохърти - Тамплиерът

Елеонор стрелна с очи Теодор. Искаше й се да откаже, макар да виждаше логиката в замисъла на Боемунд. Ако положението не се променеше, армията просто щеше да се разпадне. Великата им цел щеше да се провали, а какво друго можеше да стори тя освен да стои и да чака с останалите? Нали в края на краищата животът й зависеше от този мургав войник, който седеше насреща й, невъзмутим и вглъбен. Въпреки опустошенията на времето и лишенията от дните на обсадата, Теодор винаги съумяваше да бъде чист и спретнат, черните му мустаци и брада винаги бяха старателно подстригани, дори намазани с масло. Обхвана я неудържимо подозрение. Ами ако Теодор е предателят? Какво щеше да стане, ако се оставеше да я заведат в Антиохия и там бъде предадена? Откритият поглед на гърка отвърна смело на нейния. Бистрите му тъмни очи я гледаха развеселено. Елеонор вярваше на малцина: на Юг и Годфроа, а третият беше Теодор. Решението й беше взето. Щеше да участва в плана им. Бутна назад възглавниците и се изправи.

— Ще отида. Както сами казахте, най-добре е до час да сме тръгнали. Тъй или иначе — изсмя се тя остро — какво толкова имам да вземам със себе си? Какво имам?

Боемунд стана и я прегърна, последваха го Юг и Годфроа. Юг се върна и повторно я прегърна, този път я притисна силно.

— Сестричке моя — каза той, — пази се. Толкова много зависи от теб, толкова много!

Отново я прегърна силно, целуна я по двете страни, завъртя се и излезе от шатрата.

Теодор я съпроводи през лагера. Добре въоръжен и понесъл вързоп, гъркът беше готов за тръгване. Зад тях Симон нечуто се молеше на език, който тя слабо разбираше. Стигнаха шатрата й. Елеонор вдигна платнището на входа и влезе. За щастие Иможен беше сама.

— Трябва да тръгваме — заяви Елеонор. — Иможен, трябва да тръгваме. Трябва да дойдеш с мен и да ми се довериш! Вземи, каквото можеш. Няма да идем далеч.

Иможен понечи да възрази, но Елеонор решително постави пръст на устните й.

— Ако не тръгнеш, няма да ти позволят да останеш в лагера. Трябва да ми вярваш и да дойдеш с мен. Да съм те предавала досега?

Иможен — стресната и с изпълнен със страх поглед, поклати глава.

— Тогава ела!

Разбира се, Иможен сграбчи резбованото си ковчеже и малкото си вехтории. Така направи и Елеонор. Симон прибра дъската си за писане и дисагите си, после се присъединиха към Теодор. Докато прекосяваха лагера, Елеонор не вдигна поглед от земята, за да не даде издаде притеснението си. Стигнаха до линията на първите постове и се промъкнаха през нея. Очевидно стражите бяха оттеглени и те продължиха пътя си по калната, хлъзгава земя надолу към Портата на моста. Нощта беше тъмна, вятърът — остър и леден. Откъм призрачните парапети на защитната стена проблясваха светлинки. Внезапно Теодор спря, остави на земята малкия си вързоп и вдигна арбалета, който носеше. Отвори колчана на колана си, извади стрела, постави я в арбалета и опъна тетивата. Отначало Елеонор не разбираше какво прави, докато не чу стрелата да профучава покрай нея. Някой ги преследваше! Иможен простена. Симон веднага запуши устата й с ръка. Теодор се върна по следите им и спря.

— Кой си ти? — сподавено извика той в тъмнината. — Покажи се!

Появиха се три сенки, с лица, прикрити от качулките. Елеонор видя как проблеснаха нечии очи, мернаха й се мустаци и бради.

— Приближете се — подкани ги Теодор. — Махнете качулките си и покажете лицата си.

Тримата новодошли се подчиниха, като махнаха краищата на плата, преметнат през долната част на лицето им. Елеонор затвори очи. Бяха Жан Вълка и другарите му, Грозника и Изрода! Бяха ги проследили от лагера.

— Е, приятели — спокойно рече Теодор — какво става? Какво правите тук?

— Същото можем да ви попитаме и ние — нагло и ядно му се сопна Жан, докато се приближаваше към него. — Бягате, нали? Видях жената да напуска шатрата си и да влиза в тази на граф Боемунд. Проследих ви до там, а после се върнахте. Какви поразии замисляш, приятелю? Каквито и да си ги намислил, ние идваме с теб. До гуша ни дойде от гнили зеленчуци и сухари. Разправят, че ще измрем от глад до края на месеца. Ще дойдем с вас. Ти ще си ни вместо пропуск.

— Ще бъда, разбира се — Теодор вдигна арбалета и стреля. Жан, улучен в гърдите, се извърна и падна. Другите двама бяха така изненадани, че стояха като вкаменени. Теодор отново се раздвижи, измъкна със звън меча и ножа си. Нападна единия със светкавичен удар в корема, после другия, който вече се готвеше да побегне. Ножът на Теодор го застигна в гръб и той се запрепъва в мрака. Теодор го последва. Елеонор дочу слабо стенание, нечут вик, секнал изведнъж. Теодор се върна и избърса меча си в плаща на Жан. Вълка беше мъртъв, но до него Грозника още се гърчеше на земята. Опитваше се да се изправи. Без да се бави, Теодор отиде до него, отметна главата на мъжа и му преряза гърлото. Елеонор наблюдаваше безпомощно. Иможен леко се олюляваше на краката си. Симон повърна. Теодор върна ножа си в ножницата, взе меча си и с един замах отсече главата на Жан и тази на Грозника, после се върна назад в мрака и направи същото с Изрода. Чуха вледеняващият съсък, когато мечът отсичаше главите, последван от шуртенето на кръвта. После Теодор измъкна един от плащовете, уви трите глави в него, върза ги на вързоп с колан, взет от един от тримата убити и с лека крачка тръгна към тях. Вървеше, като че нямаше и едничка грижа, която да му тежи на този свят. Симон и Иможен се бяха присвили на земята, вкопчени един в друг. Опитваха се да надвият треперенето, предизвикано от внезапното нападение и тихото, кърваво дело на Теодор в мрака.