Пол Дохърти - Тамплиерът

— Не говорете нищо — прошепна на латински Теодор. — Освен за това, което се предполага, че сме: бегълци от Божията армия.

— Аз… — Иможен разшири очи, сякаш искаше да говори.

— Имай ми вяра, Иможен — изсъска Елеонор. — В името на Бога, запази спокойствие.

— Познавам го — Теодор се усмихна и махна към войника, който седеше на масата и разговаряше с един от хората си. — Преди няколко години служехме в един и същи отряд. Всъщност — той посочи около себе си, — съм убеден, че всички те ме познават.

Отново заговори на латински.

— Бъдете спокойни, правете каквото ви казвам. Не говорете, освен ако не ви кажа.

Началникът на стражата кресна заповеднически. Един от мъжете излезе и се върна с купа, в която имаше месо и горещ лют сос, както и кана с нещо, което миришеше на пресечено мляко. Поделиха си яденето и едва бяха приключили, когато началникът на стражата се приближи към тях. Щракна с пръсти, подкани ги с жест да се изправят и те го последваха вън от стаята. Слязоха по тясна уличка и се заизкачваха по друга, покрита с калдъръм. Посрещнаха ги непрогледен мрак, изпълнен с прокрадващи се сенки и странни миризми. От двете страни на улицата се издигаха прашните стени на високи постройки. Толкова близо бяха, че можеха да ги докоснат, промъкваха се през тясна пролука между тях. Сред звън на доспехи, началникът на стражата и хората му ги водеха по криволичещ път. Никаква светлинка не проблясваше от вратите или от прозорците, единствената светлина идваше от фенерите на стражите. Цареше мъртвешка тишина, сякаш прекосяваха някакъв град на мъртвите. Улицата се заспуска и стана по-хлъзгава. Препъваха се по разрушени стъпала и през грубите камъни от калдъръма. От двете страни се издигаха сгради с малки прозорци, разположени високо над плесенясали стени, по които сълзяха вонящи води, слузест мъх, мръсотия, лъщящи на светлината на фенерите. Дълбоко в стените имаше малки портички, тъмни проходи, които водеха към мрачни подземия, в които се въдеха всякакви гадини. Извън тези изби се носеше смрадта на гниещ боклук и изпражнения. Вонята на мърша, към която Елеонор беше привикнала в лагера, беше тежка и задушаваща. След един завой почти ги наблъскаха в някаква постройка, която приличаше на хан или кръчма. Началникът на стражата ги поведе към помещението отзад. Махна с ръка към Теодор, после си тръгна. Вратата не беше заключена. Усещаше се, че отвън има помийна яма. Донесоха им още храна — плодове, сух хляб и престояла вода. Теодор зашепна на латински и ги предупреди, че ще ги подслушват. По всяка вероятност в стените на помещението имаше пролуки за наблюдение и подслушване. После се зае сам да насочва разговора, говореше високо на лингва франка колко бил доволен, че е в Антиохия и как изгарял от желание да постави меча си в служба на новите си господари. Легнала до Иможен, Елеонор притисна с пръст устните на своята спътница. Зашепна й бързо на ухото, че са решили да избягат от Божията армия. Сега вече били в безопасност и Иможен не трябвало да прави нещо, което да събуди подозрения. Разбира се, Иможен имаше куп въпроси, но Елеонор отказа да отговаря, обърна й гръб и се помъчи да заспи.

На следващата сутрин началникът на стражата се върна. Самият Яги Сиян, управителят на Антиохия, щял да ги приеме. Иможен вече открито негодуваше, но бързо си даде сметка, че ако иска да оцелее, щеше да се наложи да се подчини. Въпреки всичко, мрачните погледи и тихото й мърморене ясно показаха на Елеонор, че е изгубила приятелка. Началникът на стражата им върна и вещите, включително безценното ковчеже на Иможен, и оръжието на Теодор. Турците се държаха по-дружелюбно и от предишната нощ. Бягството на Теодор явно се считаше за бляскава заслуга. Началникът ги поведе по улиците. Наложи им се да заслонят за кратко очите си. Облаците се бяха разкъсали и слънцето грееше ярко. Очевидно началникът на стражата имаше изрична заповед да покаже на бегълците колко силна е Антиохия. Тесните улици, по които ги водеше, гъмжаха от хора от всякакви народности, всички заети с делата си. Излязоха на голям площад, претъпкан със сергии под опънати платнища. На сергиите продаваха хляб, ориз, вече сготвено месо и други готови ястия. Имаше още фазани и яребици, както и плодове и зеленчуци, включително и зрели дини. Началникът на стражата купи резени диня и почерпи всеки от тях. Сладкият сок с прекрасен вкус разкваси устата и гърлото на Елеонор. Следваха сергии с коприна, рубини, перли, скъпи платове и огромно разнообразие от подправки. По-навътре в града минаха покрай красиви градинки с поетични имена като „Зелена наслада“ и „Оазисът на изобилието“. Между тях се разполагаха търговските квартали на града там работеха тъкачи, ковачи, златари, грънчари, майстори на съдове, майстори на керемиди, всякакви занаятчии.