Пол Дохърти - Тамплиерът

С усилие потисна пристъпа на самосъжаление и се огледа около шатрата. От Константинопол бяха тръгнали седемдесет хиляди, а сега наброяваха по-малко от петдесет хиляди. Безкраен низ от погребални кръстове и могили бележеше пътя им през Азия. С тях сигурно вече вървеше и цяла армия духове. Тя затвори очи и благодари на Бог, че скъпите за нея хора са живи. Юг и Годфроа, Алберик и Норбер, Теодор, Белтран и Иможен, но всички те до един бяха посивели: сивокоси, с посивели лица, посивели души, в добавка към сивия живот в този зловещ полумрачен сезон от годината, спрели пред смазващото величие на Антиохия! Елеонор положи усилия да се овладее. Съществуваха и други сиви сенки из прахоляците на друмищата. Какво чудно имаше, че вълците дръзко бяха посмели да се спуснат до ужасяващия пир, който ги чакаше. Надушили вонята на разлагаща се плът, лъвовете се бяха примъкнали съвсем близо. Наобикаляха ги мечки, напуснали леговищата си за пира, както кучетата бяха наизлезли от бърлогите си. Отвратителни зверове се навъртаха около тях заедно с всяка твар, надушила вонята на разложението, която отдалеч се носеше из въздуха. Тъмни ята от лешояди засенчваха небето и се превърнаха в техни постоянни спътници. Грозните птици така тъпчеха търбусите си, че почти не можеха да летят. Затова дърветата, храсталаците и трънаците бяха осети с мръсотиите им, късчета гниеща плът и капки кръв падаха над тътрещата се колона. Прокълнати ли бяха? Елеонор си припомни как минаха покрай рушащо се гробище. Беше забравила в кое село и в коя провинция, те всичките си приличаха, но тъкмо това място тя си спомняше ясно! Изпод ронещата се зидария на гробището изпълзя старица, истинска вещица. Костелива и мръсна, със сплъстена и чорлава коса. Тя затанцува на една от надгробните плочи и закрещя проклятия с креслив глас, докато стрелата на един от стрелците не я улучи право в гърлото. Оставиха я просната сред локва кръв. Никой не се впечатли тогава, но дали наистина не бяха убили вещица?

— Елеонор? Елеонор?

Вдигна поглед. Юг се взираше в нея със зачервени очи. Тя кимна и се изправи. Брат й я сграбчи за ръце.

— Елеонор, колко добре изглеждаш!

— Братко — пошегува се тя, — и ти не ми отстъпваш по хубост.

— Градът трябва да падне!

— Как? — рязко рече тя. — Да не би да ни поникнат криле и да прелетим над стените?

Юг пусна ръцете й, измърмори нещо за Боемунд и си тръгна. Елеонор затвори очи и прошепна кратка молитва. Твърде рязка беше. Всички бяха гладни, премръзнали и изтощени. За миг мислите й я понесоха към някогашните Коледи в имението им в Компиен: пращящите в огъня дънери, примамливото ухание на печеното, бокалите, пълни догоре с вино.

— Трябва да престана!

— Да престанеш с какво, господарке-сестро?

Елеонор отвори очи. Писарят Симон се взираше в нея.

— Трябва да хапна месо — ядно му отвърна тя.

— Човешко ли? — пошегува се той. — Господарке, трябва да се оттеглим.

Симон я изведе от шатрата и тя го последва през притихналия, скован от студ лагер. Тук-там блещукаха огньове, над които къкреха котлета с гозба. Мъже, жени и деца се скупчваха наоколо в търсене на топлина и храна. Мръсните, изпокъсани знамена се вееха на прътите. Елеонор отмести поглед. Видът на спътниците й задълбочи унинието и тъмнината в душата й. Като стигна до шатрата си, попита къде е Иможен.

Симон сви рамене.

— Къде би могла да бъде! Белтран знае къде да намери храна. Затова, където е храната, там е и Белтран, а където е Белтран, там е Иможен.

Елеонор седна на влажните възглавници. Симон наряза на тънки резени приготвеното месо, сложи част от тях на парче пергамент и й го подаде.

— Ето, господарке, и виж какво още намерих — той разгърна кожения си елек, взет от мъртъв войник, и измъкна малък мех с вино. Поседяха така, поделяйки си виното. Симон се зае да запали малък огън, събра съчки и някакви отпадъци, за да ги изгори. Пушекът вонеше, но слабият пламък донесе малко топлина.

— Господарке, защо не се заемем отново с хрониката? Няма ли да е по-добре, отколкото да седим и да се взираме в пламъците? Повярвай ми, много души са били погубени заради безцелно зяпане в пламъците…

След месото и виното, Елеонор се чувстваше по-добре, и макар да имаше болки в стомаха, кимна в знак на съгласие.

— Така ще е най-добре — прошепна тя. — Да, най-добре…

Настаниха се възможно най-удобно. Елеонор си каза, че Симон се беше оказал много полезен. Тя отново прокле завладялата я горчивина. Симон беше приятел. Беше й разказал едно-друго за живота си. Как първата му жена умряла от треска, а пък втората му жена и невръстният им син били отвлечени от турски разбойници.