Пол Дохърти - Тамплиерът

Елеонор съгледа седналия изтощен на коня си Юг, до него беше Годфроа. Извика ги по име, но земята се разтресе от тътена на ново нападение и оглушителния, пронизителен боен вик на турците. Във въздуха засвистяха стрели. Коне цвилеха в агония. Мъже пищяха за милост. Елеонор искаше да стигне до Юг, но смразяващ кръвта крясък я накара да побегне обратно към лагера. Спря до една каруца и загледа, невярваща на очите си. Отряд турци си беше проправил път през блатото и сега ги нападаше от другата страна на лагера. Тук-там войници се опитваха да ги отблъснат, но турците напредваха като рояк разгневени стършели, обсипваха ги със стрели, а после измъкнаха ятаганите си и започнаха да секат наляво и надясно. Жени, деца и свещеници бяха съсечени и накълцани. Турците слизаха по двама, по трима от конете си, сграбчваха бягащите жени, връзваха ги и ги мятаха на земята. На Елеонор й се струваше, че краката й са пълни с олово и не може да ги помръдне за нищо на света. Беше като вцепенена от гледката, гледаше като омагьосана, сякаш сънуваше кошмар, от който не можеше да се събуди. Пешаците застанаха в линия, за да защитят останалите от лагера, но зад тази линия се разиграваха картини от ада. Един свещеник, все още облечен в одеждите си за литургия, побягна, за да спаси живота си, но главата му беше отсечена с един замах. Отстъпващ назад монах се сблъска лице в лице с преследващите го конници и спря, после рязко се наклони на една страна и сам отряза главата си със собствения си меч. Спрял войник се опитваше да измъкне забитата в гърдите му стрела. Турчин се изправяше, след като беше изнасилил някаква жена, после с ножа в дясната си ръка я разпори от утробата до гърлото. Други грабеха палатките, тичаха, понесли стомни и купи и — като че ли — отрязани глави.

Линията на франкските пешаци между Елеонор и турците се придвижи напред. Отзад стрелците засипваха със стрели и свои, и врагове. Нов крясък. Линията на франките се движеше по-бързо, докато изпратен от Боемунд конен отряд връхлетя върху турците, които сега бяха попаднали в клопка между палатките и каруците. Елеонор усети как напрежението спада, макар стомахът й да бе свит на топка и по краката и гърба й да преминаваха тръпки на ужас. Беше като онемяла. Сега вече франкските рицари съсичаха поголовно облечените в бели роби конници, а във въздуха все по-силно се носеше викът: „Тулуза! Тулуза! Deus vult! Deus vult!“ Теодор бе успял! Останалата част от армията на франките се втурна към бойното поле. Нахвърлиха се върху турските флангове, а хората на Адемар, повечето въоръжени с боздугани, за да трошат кости, а не да секат плът, нападнаха турците в гръб. Страшни викове разнесоха вестта, че Боемунд е повел хората си напред, а ходът на битката се бил обърнал.

Елеонор отиде при Иможен под каруцата, за да пие разредено с вода вино и да хапне малко сух хляб, преди да изпълзи отново навън, за да помага на ранените, да утешава оцелелите и да участва в пренасянето на мъртвите. Късно следобед се появиха конете на франките. Ездачите им носеха ужасяващи, набучени на пиките или привързани за косата към седлата им трофеи от великата победа. Носеха прекрасни новини: почти сигурното поражение се превърнало в голяма победа! Сред сражаващите се били видени ангели в блестящи ризници, да се бият на страната на Божията армия. Турците били напълно разгромени, лагерът им превзет и разграбен. Ездачите носеха и заповеди: останалата част от армията трябваше да слезе към турския лагер и да се настани в него. Пеейки възторжени, радостни химни, цялата армия напусна долината, за да завземе — както обяви Пиер Бартелеми „шатрите и имуществото на своите врагове“.

Същата нощ имаше голямо угощение, стотици огньове и факли разпръскваха нощната тъмнина. На стъкмените скари и шишове се печеше прясно месо. Песни, химни и пиянски викове се носеха над заобикалящите ги хълмове. „Deus vult! Deus vult!“ Непрекъснато се повтаряше този вик. Божията армия ликуваше под тъмносиньото кадифено небе, под блестящите звезди, сякаш и някакъв небесен гост ги наблюдаваше. Понякога обаче омаята се раздираше и от слаби стенания и скръбни вопли. Елеонор оглеждаше редиците мъртъвци — мъже, жени и деца, майки и свещеници, както и бойци като брата на Танкред, безкраен низ от окървавени трупове. Хората си разказваха за изнасилванията и убийствата, дела на нахлулите в лагера откъм блатото турци. Бедните братя от Храма със сигурност бяха загубили неколцина от своите хора: Ришар Тепавичаря, Озбер и Ана, Матилда от Екс и четири от децата й, майстора на пиво Гийом, съпругата му и трите им деца. Всички те бяха обвити в парцаливи покрови. В коравата земя зееха изкопани гробове. Труповете, всеки с малък дървен кръст, бяха положени в земята, а душите им предадени на Бога в радостно очакване на възторженото събитие: очакващото ги възкресение. На роднините на мъртвите дадоха допълнителна награда от разпределянето на плячката. Изложени бяха купища съкровища, върволици от коне и планини от оръжия. Имаше сандъци и ракли, натъпкани с инкрустирани със скъпоценни сребърни съдове, чаши от слонова кост, оникс и яспис, златни чаши, позлатени ризници, бродирани тъкани, изкусно направени брони, изработени от кървавочервена кожа, плащове, мантии, обувки и пояси, медальони и монети, каквито те никога дотогава не бяха виждали.