Пол Дохърти - Тамплиерът

Пиер Бартелеми, самопровъзгласил се окончателно за пророк, сега вече беше в стихията си. През по-голямата част от похода си беше държал устата затворена, като се изключат отделни негови изблици. По време на изпитанията, които преживяха и по време на прехода от Дорилея, той сякаш живееше само от вода. Тогава започна да проповядва и да огласява виденията си. Как посред нощ сънувал сън, в който тръбите на Апокалипсиса го призовали да види какво има да се случва. Как от небето щял да се спусне огън, за да изпепели нечестивите, и не стигало това, ами огънят бил само предвестникът на истинските бедствия. По-нататъшните пророкувания говореха за гръм и мълнии, сред звън на цимбали щяла да плъзне чума. Земя, вода, въздух и огън щели да пропищят от страхотиите, които Господ възнамерявал да стовари върху света. Ангелът на гнева щял да прелети над разрушени градове, а демонът на огорчението дебнел из сенките, готов да нанесе удара си. Малцина разбираха приказките му, а още по-малко ги беше грижа. Въпреки това след сутрешната литургия или следобед след молитвите към Богородица, Пиер обикновено се покачваше на някоя каруца и проповядваше за бледия кон и неговия ездач — Смъртта, която го яздела от дясната им страна, а Лишението и Гладът ги съпътствали. Разбира се, възникнаха съмнения, хората се питаха дали Господ не наказваше тях, вместо турците. Пиер примигваше, започваше да се взира над главите им и на мига подхващаше разказ за друго свое видение.

Елеонор се чудеше дали пък Пиер съвсем не си беше изгубил разсъдъка. Белтран и Иможен настояваха да бъде затворен, за да не пророкува и да го държат далеч от всички, но Юг не мислеше като тях. От време на време той повеждаше Пиер на някъде из мрака и се усамотяваха далеч от лагерните огньове, за да си приказват тихо. Веднъж Елеонор попита Юг за какво толкова си говорят. Юг отговори на въпроса й с крива усмивка, като избягна да я погледне в очите. Всъщност братът и сестрата рядко разговаряха по време на прехода. Граф Реймон непрестанно се нуждаеше от Юг за едно или друго. С Елеонор беше Белтран или — още по-често — Теодор. Този път, когато го попита за Пиер, Юг прехапа устна и отново понечи да си тръгне, но Елеонор го улови за ръкава.

— Юг, страхотиите, които преживяваме, са ни достатъчни и без гръмогласните пророкувания на Пиер. Защо му позволяваш да го прави?

— Много е просто, сестричке — Юг пристъпи по-близо, лицето му беше покрито с фин слой прах. — Пиер ни напомня, че това е пътуване в името Божие. Наистина ние се наричаме Божията армия, но всъщност, Елеонор, не сме такава. Изцапахме ръцете си с кръв. Ние сме също толкова зли и свирепи, колкото и враговете ни. И все пак Господ ни използва за своите тайни цели. Ще стигнем до Йерусалим. Ще открием съкровищата там. Пиер е важен за това дело. Щом гласът му отекне като тръбен зов, сам Бог с този тръбен зов ни напомня закъде сме се запътили и защо.

Теодор не мислеше така, затова отиде при Елеонор с молба да поговори тихо с Пиер и да се опита да го усмири. Елеонор повтори думите на Юг. Теодор поклати глава.

— Сестро — отвърна й той, — поклонниците си мислеха, че ще прекосят Азия, ще навлязат в Сирия и ще превземат Йерусалим. Изгубихме към двайсет хиляди души от глад, жажда, бягства, сражения и болести. Ако не внимаваме, Божията армия може да реши, че е прокълната, тогава какво ще стане?

Елеонор разбра, че и Юг, и Теодор имат право: движеха се по тънко острие. Божията армия трябваше да бъде благочестива, но загубеше ли надежда, какво ги чакаше тогава? Каква възможност им оставаше? Юг предусещаше това и направи най-доброто за своите хора. Събираше Бедните братя от Храма за вечерно богослужение или се качваше на някоя каруца — самотна, извисяваща се фигура — и започваше да реди своите молитви към Богородица и приканваше останалите да се присъединят към него. Божията армия продължи похода си, заизкачваха планините, които ги разделяха от сирийските равнини и град Антиохия. Както Пиер Бартелеми красноречиво обяви: изкачването им беше по-лошо от слизане в безжалостния ад. Вървяха по осеяни с камъни глинести пътища, обкръжени от тъмни, мрачни лесове, покрай възвишения, които ставаха особено хлъзгави и неустойчиви с началото на есенните дъждове. Какво чудно имаше, че Юг и Годфроа ги нарекоха „Дяволските планини“ или „Планините на Ада“. От време на време спираха за кратка отмора из пръснатите села с каменни стени, кафяви църкви с куполи и къщурки с плоски покриви, изградени от кирпич, с кошари за крави и кози, скрити зад тях. Поне жителите им не бяха избягали. Те имаха валчести, жълтеникави лица, носеха стари доспехи и миришеха на добитък, засъхнало мляко и тор. Наизлязоха, за да ги поздравят. Носеха кръстове и им предложиха вино и стар хляб. Казаха им, че били арменски християни и че турците били техни врагове. Когато Елеонор, Юг и останалите водачи на Бедните братя от Храма ги срещаха из прашните портици на кръглите им църкви, те си даваха сметка, че арменците се отнасяха с подозрение към франките. В действителност помощ от тях не видяха, затова пък арменците им отмъкнаха каквото можаха. Сведенията, които им дадоха, се оказаха лъжливи. Казаха им, че Антиохия е отворен град, а турците в него се готвели да бягат. Граф Реймон се възстановяваше от болест, която почти го беше отвела в гроба. Графът им повярва и веднага изпрати отряд от петстотин рицари да провери сведенията, но новините се оказаха подвеждащи. За едно нещо арменците не бяха излъгали. Предстоеше им тежък и изпълнен с опасности път. Така се и оказа.