Пол Дохърти - Тамплиерът

Армията прекоси сухи, безплодни пущинаци. Тук-там се виждаха по някой и друг тамарикс и акация, които растяха направо от пръснатите наоколо грамадни канари, огладени от дъжда и вятъра. Минаваха през страховити, криволичещи пропасти и мрачни, потискащи долини, така душни и негостоприемни, та Симеон заяви, че водят не къде да е, ами към самото преддверие на ада. Елеонор беше склонна да се съгласи с думите му. Случваше се да се заслонят от обедния пек из пещери и кухини в скалите, но дори там дебнеха опасности. От скалните процепи изпълзяваха и се шмугваха обратно сини и зелени гущери, които бяха не по-малко опасни от зловещите и наглед змии с ярка окраска, които се стрелваха изневиделица към непредпазливите. Скорпиони с черни брони и огромни паяци, големи колкото човешка ръка, само допълваха ужаса.

Елеонор се размисли над думите на Симон: ако през деня сякаш слизаха в преддверието на един ад, то несъмнено през нощта попадаха в друг. Разпъваха надве-натри шатрите си, и се скупчваха около мъждукащи огньове, запалени с фъшкии, сухи тръни и каквото още им попаднеше. Тъмнината беше истинското царство на ужаса! На Елеонор умът й не побираше как такава пустош може да крие толкова много зли създания! Надушили сладкия мирис на неспокойните коне и ревящите магарета, чакалите започваха да вият. Из мрака зловещо проблясваха бели нощни пеперуди, които прелитаха около лагерните огньове, а изтощените поклонници надаваха писъци, когато прилепите с техните миши муцуни, прииждаха за своето угощение сред пълчищата насекоми. Улулици със свирепо проблясващи огнени очи придружаваха хищниците: чакали, змии, огромни плъхове, а се случваше и някой рис да се промъкне в лагера, за да сграбчи я куче, я птица, домашно животно, а веднъж дори и спящо дете. Самата Елеонор се бе сблъскала лице в лице с опасностите, които дебнеха около лагера. Една нощ, разтревожена от странните звуци, които чуваше, тя излезе отвъд линията на каруците. Чу меко ръмжене и като се обърна наляво, погледът й попадна на два едри зелени пламъка, които я следяха. От мрака се измъкна тъмен силует, четвъртита глава със зейнала паст, в която се различаваха остри резци и мехурчета слюнка по извития изплезен език. Елеонор изпищя, размаха яростно ръце и петнистата хиена бързо се шмугна обратно в тъмнината.

Въздействието на изпитанията върху Божията армия скоро стана очевидно, докато вървяха в непоносимия пек. Измъчваше ги глад. Листа, дървесна кора, цветя и дребни плодове се изяждаха начаса. Някои се оказаха отровни и след тях по пътя останаха още трупове и гробове. Умираха коне, магарета и кучета. Товарните добичета станаха рядкост. Козите, овцете, кравите и дори кучетата бяха натоварени с носенето на вързопи, докато кожата им не се протри и нарани. Рицарите яздеха волове или се тътреха угрижено след каруците. Водата стана безценна. Пропуснатите от турците кладенци, потоци и изворчета бързо се превръщаха в кални локви. Хората напускаха колоната, за да копаят около корените на растенията, да търсят някаква влага. Молеха се за дъжд, но сетне връхлетялата ги люта буря само утежни положението им. Симон ги научи как да си направят сенници от преплетени пръти и палмови листа, диви круши и акациеви вейки, за да запазят палатките си, които се превърнаха в окъсани дрипи, но после бързо ги поправиха с помощта на кози кожи. Внезапните, яростни пясъчни бури се превърнаха в истинска напаст, особено когато връхлитаха нощем, когато облаците прахоляк се надигаха, скриваха звездите и потапяха всичко в непрогледна тъмнина. Ослепителни, гигантски разклонени мълнии пресичаха ръмженето, воя и пролайванията на нощните зверове. Въздухът ставаше тежък и спарен, носен от вятъра гъст пясък ги обгръщаше отвсякъде, а те можеха само да се крият и да се молят бурята да отмине. От време на време облаците се разкъсваха, после отново се сгъстяваха, докато не дойдеше дъждът и върху тях не започваха да се изливат цели ледени потоци. Земята се превръщаше в лепкава, жълтеникава кал, която покриваше всичко. Така отминаваше нощта. Бурята стихваше и слънцето изгряваше, за да нажежи скалите и да изпече земята. Докъм пладне прахът вече започваше да възпалява очите, да полепва по устата и да запушва носа. Някои от поклонниците просто изчезнаха, други се върнаха обратно. Дори водачите им започнаха да се колебаят. Танкред дьо Отвил и Бодуен дьо Булон решиха да поемат по друг път, през Киликийските планини 52 52 Днешните Тороски планини в южна Турция. — Бел.прев. . Стигнаха Тарс, предизвикаха турските отряди да излязат от крепостта и влязоха в сражение за завладяването на града. Полудял от ярост, Танкред трябваше да се оттегли и да се върне обратно при основната армия. Бодуен го последва, понеже съпругата му умираше, но щом тя почина, той тръгна заедно с отряди от своите рицари към Едеса в земите на арменците. Там станал приемен син на Толос, управителя на града. Верен на продажната си природа, Бодуен сетне се включил в заговор на някои по-важни хора от града и накрая Толос бил буквално хвърлен на псетата.