Пол Дохърти - Възходът на Атон

По-късно същия ден празнувахме, макар че Тутмос и Забуления не бяха с нас. Полковник Пера също отсъстваше — бе отишъл в двореца, за да предаде на принцовете поздравите на ескадрона. Съвсем естествено, разговорът ни се въртеше около уменията, показани от Забуления, необичайните му непохватни движения, които обаче не му бяха попречили никак на майсторското водене на конете. Хоремхеб не можа да прикрие леката си ревност, причина за която бях не толкова аз, колкото фактът, че той бе останал извън фокуса на вниманието; все пак успя да прояви великодушие и когато пивото развърза езика му, похвали колесничарските умения на Забуления. Също толкова естествено бе, че моя милост стана предмет на подмятания и подигравки. Каната с пиво не спираше да обикаля в кръг. Протягахме ръце към мангала, приемайки с удоволствие топлината на жаравата му в студената нощ. Разбира се, Уени бе вече порядъчно подпийнал, или както казвахме в такива случаи, „приютен в ръцете на богинята Хатор“. Внезапно той остави съда с пиво, взе мръсна кърпа и покри с нея лицето си, престорвайки се на Забуления като колесничар, след което заразмахва ръце във всички посоки; това предизвика взрив от смях сред всички, с изключение на мен и на Майа. Окуражен в пародийното си изпълнение, Уени продължи, като попита какво ще се случи, ако Забуления влети в някое сражение с чаршаф, покриващ лицето му? Или ако колесницата му се разбие? Последваха нова имитация на тромавите му движения и въпрос:

— А ако тръгне куцайки да обикаля бойното поле?

Изсипах пивото си и си тръгнах.

Следващият ден беше празничен. Нямахме занимания, но всички отидохме в оборите, за да се погрижим за конете и да проверим амуницията им. Бях погълнат от преживяванията от предния ден; от време на време вадех кожената кесийка с амулета, отварях я и го гледах дълго и внимателно. Този ден останах до по-късно. Другите си бяха тръгнали, когато Собек се приближи до мен:

— Маху, ще е най-добре, ако дойдеш веднага!

— Какво има?

Собек обърса потта от лицето си и добави:

— Намерили са Уени мъртъв, удавен в едно езеро.

Мигом си спомних за маслиновата горичка, за мрачния и обрасъл с тръстика водоем и за Уени, който се бе облегнал на едно дърво със стомна пиво в ръка. Забързах към бараките, където изцапаното със зеленикава тиня и подгизнало от водата тяло на Уени бе вече положено на пейката, от която той толкова често ни наставляваше и гълчеше. Сега той лежеше със запушени от солената тиня очи, ноздри и уста, прогизнал препасник и мръсна, стичаща се на ручейчета вода по краката. Заради издутия корем приличаше на риба, извадена на сухо; по лицето му бе изписан внезапен ужас. Покрих с кърпа това лице, спомняйки си картината от вчерашния ден и това, което Уени направи. Дойдоха санитари с носилка, за да пренесат трупа в Дома на смъртта. Другите се пръснаха, мърморейки тихо помежду си. Мерире се опита да каже заупокойна молитва, но никой не му обърна внимание.

— Пригответе го веднага — викна Хоремхеб към санитарите, — преди да засмърди.

Коленичих и свалих пръстена от подпухналите пръсти на Уени. Той се гордееше с него, защото бе подарък от бащата на Великолепния. Сложих го върху трупа му и огледах внимателно нокътя на този пръст, който сега висеше на тънки нишчици кожа.

След като вдигнаха трупа, тръгнах към маслиновата горичка. Спрях се при дървото на Уени, до което се търкаляше счупеният съд за любимото му пиво. По калните брегове на водоема се виждаха следи от стъпките на хората, които бяха измъкнали трупа му от водата. Зърнах нещо, което проблесна в тревата. Бе малка медна капса — като украшенията по униформените ни бойни поли. Вече бях виждал такива капси и по полите на кушитските воини, които охраняваха Забуления. Претеглих я в дланта си и се изправих. Уени бе стар ветеран; макар и пияница, знаеше какво върши. Върнах се до маслиновото дърво, седнах и си го представих — изтегнал се тук, вече позамаян от пивото, но достатъчно бодър да забележи тъмните фигури, прокрадващи се между дърветата. Последвало е кратко, но ожесточено боричкане, при което съдът за пиво се е счупил, а Уени е бил завлечен до водоема; там са държали главата и лицето му във водата, докато последната искрица живот е напуснала сърцето му. Припомних си подигравателния смях на Уени от предната вечер.

— Има ли нещо, което не е наред?

Обърнах се рязко. Бе Собек, който ме гледаше любопитно.

— Не, не — хвърлих медната капса в езерото. — Всичко е наред. Поне засега.