Продължих да се храня — кога иначе щеше да ми се падне да ям толкова обилно? От време на време в шатрата влизаха слуги да добавят още храна и вино. Забуления попита за Бойната единица на Хор и за страхотиите, съпътстващи похода.
— Чувствам се толкова сигурен в моята кола — срещна той погледа ми и го задържа. — Седя си на сянка, хранят ме, обслужват ме… Е, Маху, какво ще ми кажеш, как върви войната?
Заговорихме за по-приятните страни на похода. Забуления ме изненада с доста добри познания по стратегия и дори повтори почти дословно опасенията на Хоремхеб:
— Нашата дивизия е много малка, а е излязла твърде напред — той стисна винената чаша близо до лявото си рамо, навеждайки се през масата. — Най-близката ни помощ се намира на един ден път на север или на запад. Лесно можем да паднем в капан или да ни устроят засада. И да ни избият всички.
— И теб ли? — попитах, тъй като виното очевидно ми бе вдъхнало смелост.
— Не, мен не — отговори лениво той. — Няма да умра тук. Баща ми ще ме опази. Носиш ли амулета, който ти дадох? — кимнах. — Значи и ти няма да умреш — той грабна бастуна си. — Вече е по-хладно. Да се разходим.
Отиде до леглото и вдигна чифт походни ботуши от кожа. Коленичих и му помогнах да ги обуе. После той се разпореди да пратят две военни наметала и подхвърли едното към мен. Чух наблизо говор и цвилене на коне; сега видях приготвената за нас съвсем обикновена колесница без никаква украса, с два коня. Бяха великолепни същества със стегнати хълбоци и дълги крака — пълни със сила и черни като нощта. Забуления се качи и ми подаде бастуна си. Пъхнах го в страничния джоб за къси копия на колесницата. Чудех се какво предстоеше. Имаше още време до залеза и лагерът бе оживен. Никой не ни спря, докато колесницата изтрополи по коловозите, преди да навлезем във вече притъмнената пустиня. Слънцето започваше да залязва в оня промеждутък до пълното му изчезване зад хоризонта, когато идва времето на бързо втурващия се мрак. Въздухът бе още горещ и сух. Забуления цъкна с език и разтърси юздите. Когато отминахме предните постове, спря конете, взе кожения мех с вода, измъкна запушалката и ми го подаде.
— Хареса ли ти? — попита ме и вдигна поводите.
— Да, прясна и студена, а не като онази възсолена и мътна вода, дето ни се полага.
Забуления кимна. Почака малко и пи на свой ред. Осъзнах, че си бе послужил с мен като със слуга, опитващ храната на господаря си. Нямаше нищо учудващо в убедеността му, че няма да умре без време. Той посочи с меха за вода към далечната планинска верига, извисяваща се над още плътната и запрашена мараня.
— Цветът им се променя от слънцето — поясни той. — И те се нагорещяват като скъпоценни камъни, преминаващи от един вид в друг…
После пусна конете ходом; колесницата следваше терена — опасна и коварна с неравностите си земя, насечена от дерета, падини, скали и камънаци. Забуления я направляваше майсторски. Конете бяха изнервени, както и той. Появяваха се заплашителните очертания на тъмни фигури, които изчезваха почти веднага. Бе надвиснала потискаща тишина, раздирана внезапно от животински вой или крясък на птица. Проверих лъка и колчана със стрелите. Освободих късите копия. Минавахме покрай разузнавачи и фуражири, връщащи се в лагера. Някои бяха с празни ръце, други носеха убит дребен дивеч. Не след дълго вече бяхме сами. Не се виждаха нито лагерът, нито нещо друго освен залязващото слънце, червенеещото на запад небе и сивкавата, пълна с опасности земя. Забуления ме бутна закачливо с лакът.
— Говори се, че скоро ще бъдем в сърцето на вражеската територия, но дотогава сме в безопасност — погледна нагоре. — Майка ми ме извеждаше в пустинята, откакто се помня. Обичам пустинята. Тук няма смрадливи улици, нито пищни церемонии… — конете изцвилиха и Забуления дръпна поводите, за да спрем. В неголямо каменисто дере зърнахме разхвърляни изпочупени бели кости, а до близкия заоблен каменен блок — череп, приличащ на негодна играчка. Забуления ми подаде поводите, грабна бастуна си и слезе от колесницата. Отиде до костите и ги разрови. — Нито мед, нито бронз. Сигурно са били неферу — дезертирали новобранци. Изоставили са лагера, но са побягнали в грешна посока… — прозвуча рев на хиена, но Забуления не му обърна внимание. — Какво мислиш, Маху? — той вдигна пожълтяла бедрена кост. — Някога е била част от човек. Сега знаем само къде е отишла плътта му: в корема на някоя хиена. Но къде е неговата Ка? Според бръснатите свещеници Ка на този човек няма да стигне никога до Полята на блажените, защото тялото му не е станало мумия и му липсва благословията на Озирис. Не му е останало сърце, което да бъде претеглено на Везните на истината. Нали така? Нима този клетник е заслужил такава участ? И въобще има ли никакво значение? — той се изправи, опрян на бастуна си, захвърли надалеч костта и се върна, потънал в мисли. — Маху, кажи ми, какво е станало с Ка на този мъж? Дали не е като пушека от изгаснал вече огън? Или неговата Ка е отишла на друго място, което е недостъпно за ничий поглед? — той се качи в колесницата. — Пък и тези Поля на блажените… Там трябва да е доста населено, а? Маху, няма ли какво да отговориш?
Читать дальше