Пол Дохърти - Възходът на Атон

Изръкопляскахме, поклонихме му се и не показахме изненадата си. Аменофис остана седнал, с открито лице. Това лице и тялото му сега бяха малко по-окръглени; кичур от червеникавата му коса бе спуснат встрани и надолу над лявото ухо. Да, лицето бе все същото, с неестествена хубост — с високи скули, издадена напред чувствена уста и раздалечени очи с форма на бадеми, които искряха като сирийско вино. Той не помръдна, но погледът му обхващаше всички ни без изключение: спря се на мен и слаба усмивка сбръчка леко лицето му. По някое време вдигна ръка с разперени дълги пръсти и направи знак да продължим. Пера не пропусна да се разкрещи на всинца ни да започнем тренировката. Заехме се да изпълним заповедта му, а Забуления не напусна трона си, вгледан внимателно в нас. Приключихме малко преди обяд и останахме под сянката на дърветата, за да пийнем разводнено пиво и да хапнем сух хляб. Тутмос отиде при брат си в колата, приседна на импровизирано столче за крака и се залови да го храни със собствената си ръка между разговори и шеги. Дълбока и тежка тъга притисна сърцето ми. Поглеждах от време на време към нещото, за което винаги бях мечтал, съзнавайки, че няма да го постигна никога. Бях готов да разменя всеки поискан ми срок от моя живот за възможността да бъда при тях в колата, да се шегувам, да бъда част от нещо, да бъда приет и обичан. Изправих се до половината си ръст. Собек, който явно ме бе наблюдавал, сграбчи ръката ми.

— Песоглавецо, сядай долу. Не влизай в клетката на пантерата.

Аз го отблъснах и се скарахме. Прекъсна ни Пентжу, който държеше да ни разкаже неприлична история за момичета от храма, които, прегладнели за мъже, взели да се задоволяват взаимно.

Забуления остана до края на деня и започна да идва всяка сутрин. След много години сподели, че баща му се съгласил много неохотно с искането на втория му син да посещава Кап и да влезе в Дома на войната. Понякога идваше и Хотеп и сядаше на стол до колата. Въпреки че винаги се отнасяше към Забуления внимателно и с голямо уважение, интересът му бе насочен преди всичко към нас и към ударите, които си разменяхме. Всъщност той преценяваше колко струваше всеки от нас, за да избере и да потвърди пътя, по който щяхме да поемем. Хюйи бе набелязан за Дома на пратениците в други страни, Майа бе избран за Дома на писарите, а Пентжу — за Дома на живота, докато Хоремхеб, Рамзес и Собек бяха напълно подходящи за Дома на войната. Хотеп сподели това с нас, докато седяхме по земята и дишахме тежко, а потта застиваше приятно по телата ни. Той сновеше помежду ни и от време на време приклякваше, за да пошепне някому съветите си. Само при мен не спря нито веднъж. Не знаех какво планираше за мен, но и не ме интересуваше. Бях засегнат, че Забуления дори не направи опит да ме поздрави, да ме приветства или да каже добра дума; аз пък не се осмелявах да споделя с другарите си за по-ранната ми среща с него.

В уединението на спалното ни помещение, докато обсъждахме случилото се през деня, се възцари пълно съгласие само по един въпрос, макар че аз не се включих с мнение: Забуления е изрод.

— Може би харесва млади мъже, а? — ухили се Мерире, като погледна към Майа и премигна кокетно като момиче. — Сигурно затова идва да гледа изпотената ни млада плът.

— Наистина ли мислиш така? — попита Хоремхеб. — Наблюдавах го и благодарих на боговете, че го има Тутмос.

Рамзес кимна в знак на съгласие.

— Не, пошегувах се — гласът на Мерире се сниши до шепот: — Според мен Забуления е явен знак за гнева на боговете.

На свой ред Пентжу заяви, че необичайният вид на Забуления се дължи на майка му, която била уплашена от паяци или скорпиони, докато била бременна. Хюйи направо се питаше какво впечатление ще прави принцът на пратениците на египетските съюзници при посещенията им в двора. Докато Собек, който беше по-прагматичен, се чудеше дали Забуления не е резултат от пристрастеността на майка му към някое омайно биле. Разбира се, тези мнения и становища се споделяха шепнешком. Нито един от нас не би се осмелил да го каже в присъствието на полковник Пера или още по-зле — пред Тутмос. Само двамина не се обадиха — Майа и аз. Не го забравих.

Военното обучение и полевата подготовка продължиха цели пет сезона. Забуления присъстваше неизменно дори в царските обори, където трябваше да привикнем с конете — хубави животни със загладен косъм, подбрани за ескадроните от колесници на Египет. Правехме обичайните приношения на Решеф и Астарта — божества на Сирия, която бе родина на тези бързи и елегантни воини, както и на Сутех — египетския Повелител на конете. Много обичах тази част от подготовката. Не се боях от конете, дори от онези, които бяха вече белязани с кръвта на войната — горди и високомерни с извитите си шии, издути ноздри и присвити назад уши. Изучавахме подробно всичко за оръдията на бойния гняв и слава на Египет — и коня, и колесницата. Полковник Пера ни набиваше в главите, че трябва да се научим как да ги свързваме едно с друго, а след това да ги ползваме като цяло, включвайки себе си: колесничар, колесница и коне — най-страховитото оръжие на войната. Мен не ме биваше с лъка: боравех неумело както с ленената тетива, така и със стрелата от здраво тръстиково стъбло. Собек пък се оказа посредствен като колесничар, така че двамата си разпределихме ролите и аз открих дарбата си като воин. В началото не бях особено похватен, но постепенно обикнах тропота на колесницата, бързината и силата на двата коня, както и трескавата възбуда на щурма. И аз като всички младежи вярвах, че съм роден за водач на колесница. Същинското ми обучение започна едва след няколко тежки премеждия, когато двамата със Собек се наложи да скачаме в движение, а веднъж се спасихме на гърба на двата коня, след като едно от колелата се изметна, докато препускахме, и се разби в камък.