Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Италианският лекар Панций Кантроне също беше убит със стрела в гърлото. Идвал е от „Света Хавизия“. Знаем, че между него, лорд Хенри и Амори дьо Краон е имало връзка.

— Така е. Кантроне може да е продал или отстъпил на лорд Хенри някаква голяма тайна, от която французите са се страхували. Възможно е да е бил убит от разбойници или от някой от хората на дьо Краон, за да му затворят устата веднъж завинаги. Не можем да разпитаме дьо Краон. Той ще се позове на това, че е официален френски пратеник и ще изпрати гневен протест до Уестминстър. Общо имаме три убийства, Ранулф. Дали са свързани помежду си? Един ли е убиецът, двама или трима? Убийството на лорд Хенри е лесно обяснимо. Всички са го мразели. Но защо са били убити Кантроне и загадъчната млада жена?

— Вярваш ли на отшелника Одо? — попита Ранулф.

— И да, и не. Той и Козмас ми се виждат дълбоки води. От една страна са францисканци, а те по принцип са добронамерени хора. Но и двамата, особено Одо, хранят дълбока омраза към рода Фицалан.

Той замълча, когато на вратата се почука и Болдок нахлу в стаята.

— Винаги ще чакаш, докато сър Хю те покани да влезеш — каза му Ранулф.

Болдок се усмихна и запристъпва от крак на крак.

Корбет огледа младия коняр от глава до пети. Беше опитал да се поспретне, да приглади косата си с вода и да умие ръцете и лицето си, но в резултат само беше размазал мръсотията към ушите си.

— Как е първото ти име?

— Болдок, сър. Имам само едно име. Болдок. — Той пъхна парче пергамент в ръката на Корбет. — Ето го писмото, че съм освободен от служба, сър.

— За Бога, стой мирно! — заповяда му Корбет.

— Съжалявам, сър, просто се вълнувам.

— Ранулф ми каза, че умееш да хвърляш нож много добре и че още повече те бива с конете.

— Аз спя с тях, сър.

Корбет погледна предупредително Ранулф. Не искаше прислужникът му да се присмее на момчето. Болдок имаше невинно лице, кривогледото му око му придаваше наивен и уязвим вид. Беше очевидно, че много иска да го вземат на работа.

— Забърквал ли си се някога в нещо нечисто, Болдок?

— Не, сър.

— Арестували ли са те?

— Ами… — Болдок запристъпва от крак на крак. — Занимавам се по малко с бракониерство, сър. Лесничеите са ме преследвали по-често, отколкото бих искал да си спомням. Но съм добър и предан прислужник. Никога не съм крал от господаря си.

Корбет протегна ръка.

— Хайде, да си стиснем ръцете.

Болдок го послуша. Ръкостискането му беше здраво и топло.

— Мастър Болдок, това ръкостискане за мен означава много. Сега ти си мой служител в мир и война. Ти ще се грижиш за мен, а аз за теб. Сега вече си служител на закона, отговаряш за конете ми. Където и да ида, ще ме следваш. Моят дом е и твой. Ще отговаряш пред мастър Ранулф, който тази вечер ще напише договора ти. Ще ти плащам добре. Ще споделяш храната ни, ще носиш меч, кама и арбалет. Три пъти годишно ще получаваш дрехи, а на Великден, Коледа и Летния празник — специални подаръци. Няма да казваш на никого онова, което ме чуеш да говоря. Разбра ли ме?

Болдок кимна.

— Добро момче! Сега иди в конюшните. Искам утре сутринта конете ни да са готови за пътуване до Рай. Ще тръгнем призори.

Болдок буквално излетя от стаята.

— Ей! — извика Корбет след него. — Кажи на кръчмаря, че искам да го видя веднага.

— Ето един щастлив човек — каза Ранулф, докато Болдок тропаше по коридора и надолу по стълбите. — Но когато намериш време, господарю, трябва да го чуеш как пее. Направо ще уплаши лейди Мейв. Радвам се, че го взехме — добави той замислено. — Малтоут ми липсва. Доволен съм, че отмъстих на убийците му.

Корбет отново избърса лицето си с кърпата. Когато на вратата се почука, той я пусна в купата.

— Влез!

Ханджията се промъкна в стаята, бършейки окървавените си ръце. Застана на вратата, смутен от този наблюдателен писар и слуховете, които се носеха в кръчмата за него.

— Приготвях месото, сър. Искал си да ме видиш?

Корбет извади сребърна монета от кесията си и му я подаде.

— Вземи!

Ханджията избърса пръстите си, после грабна монетата.

— Чувал ли си онази приказка: „Винаги питай ханджията“? Кръчмарите имат остро око и добра памет. — Корбет му посочи един стол. — Седни, мастър Тебоа. Помниш ли, че те попитах дали си спомняш една млада жена, която е била тук сама?

Ханджията кимна.

— Мисля, че е идвала тук, но е била преоблечена като мъж.

При тези думи мастър Тебоа присви очи.

— Трябва да е дошла тук — Корбет потръпна вътрешно като си припомни трупа — миналия месец. Била е сама.