Пол Дохърти - Стрелецът демон

Сега вече ханджията определено стана неспокоен, триеше ръце в престилката си и преглъщаше с мъка.

— Разбира се! — възкликна Корбет. — Ти знаеш за какво говоря! Ранулф, трябва да го арестуваме!

— Не, не! — възрази ханджията.

— Ти си конекрадец — заяви Корбет. — Тази жена не е била от Ашдаун или от местните села. Дошла е тук на кон. Къде е той?

— Не знам за какво говориш, сър.

— А аз мисля, че знаеш! Много добре знаеш какво е станало! Нека помисля. Един млад мъж е пристигнал тук. Сигурно е дошъл следобед — от Рай са няколко часа път! Оставил е коня си в конюшнята, хапнал е нещо, пренощувал е и е излязъл, но не се е върнал. Минали дни, седмици и ти, мастър ханджийо, си се сдобил с кон и сбруя. Е, сега спомняш ли си?

— Защо мислиш, че е дошла от Рай?

— Добър въпрос, ханджийо — просто предполагам. Смятам, че тази загадъчна жена е имала работа в имението Ашдаун. Между семейство Фицалан и Рай има здрава връзка, затова подозирам, че е идвала оттам.

Ханджията нервно се закашля.

— На твое място не бих излъгал — посъветва го Ранулф. — Господарят ми побеснява, когато си има работа с лъжци. Особено такива, които губят времето на кралските служители.

— Това, което казваш, е вярно — заекна ханджията. — Един странник пристигна тук. Говореше като чужденец, но каза, че бил от Рай. Пристигна късно следобед. Яде и пи в кръчмата, нае стая и излезе на другата сутрин, като взе дисагите със себе си.

— Дисагите ли? — попита Корбет.

— Да, преметна ги през рамо — поясни ханджията. — В кръчмата се държеше странно, не свали качулката от главата си. Не говореше много, всъщност шепнеше. Знаеш, че хората винаги проявяват интерес към чужденците, сър, но този изобщо не отговаряше на въпроси. Яде пай с пиле, пи чаша ейл и с никого не разговаря.

— Защо е оставил коня си? — попита Корбет.

— Не знам, сър. Изглежда отиваше някъде наблизо — в имението, в църквата, в манастира или някое друго място в гората. — Ханджията избърса мокрото си чело с опакото на ръката си. — Това беше всичко, сър! На сутринта, когато тръгна, много се интересуваше колко е часът. Яде и пи бавно. От време на време ставаше и поглеждаше някоя от часовите свещи край огнището.

— По кое време тръгна? — попита Корбет.

— Трябва да е било час преди пладне. Мислех, че ще се върне. Най-малкото, защото беше оставил коня си, седлото и сбруята.

— Не беше ли наел стая за още една нощ?

— Не, сър, но точно преди да тръгне каза, че може и да наеме. Щял да ми каже, когато се върне.

— И ти не го ли потърси, когато не се появи отново?

— Мастър писарю, аз съм ханджия. Не моля хората да идват или да си отиват. Да, задържах коня и сбруята. Храних добичето цяла седмица, после го продадох на един търговец.

— И не ти хрумна да уведомиш лорд Хенри или някой друг?

Ханджията мълчаливо поклати глава.

— Ще ти кажа какво е станало, сър — започна Корбет. — Младият мъж, дошъл тук, всъщност е била предрешена жена, вероятно французойка. Дошла е от Рай, за да се срещне с някого в Ашдаун, но е била убита със стрела в гърлото.

— И трупът, оставен пред „Света Хавизия“ е бил нейният?

— Да, сър.

Кръчмарят разпери умолително ръце.

— Сър Хю, не знаех. Посетителите често си тръгват…

— Няма значение. Ти се погрижи добре за нас, а и странникът ти е дължал пари за храната на коня си. Можеше да бъдеш по-услужлив, когато те помолих първия път, но сега имаш възможност да наваксаш. Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш? Помощта ти няма да бъде забравена.

Ханджията скри лице в ръцете си.

— Ашдаун — прошепна той.

— Какво каза? — попита Ранулф.

— Попитах странника дали познава някого наоколо. — „Лорд Хенри“ беше отговорът. После се усмихна. Реших, че ми го е казал, за да ме впечатли или за да успокои съмненията ми.

— А лорд Хенри не е ли идвал да разпитва за този загадъчен странник?

— Никой не е питал за него. Не знаех какво да правя, сър. Странник идва в хана, а после изчезва. Ами ако подозрението беше паднало върху мен? Вярно е, продадох коня и сбруята, но какво можех да направя?

— Няма значение. — Корбет направи знак на Ранулф. — Остави го да си върви. Задръж среброто, което ти дадох, сър. Пий един ейл за мое здраве.

След като ханджията излезе, Корбет легна и се загледа в тавана.

— Това е много объркана история, Ранулф. Денят преваля, но мисля, че бихме могли отново да посетим сър Уилям — той почувства как тялото му потръпва и се отпуска. — Прави каквото искаш, но не се отдалечавай от хана. — Корбет се подпря на лакът. — Сериозно ти говоря, Ранулф, убиецът може да подгони и теб, тъй както подгони мен.