Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Ще отпътуваме за Рай. Семейството ми ще дойде с мен, както и брат ми Уилям, когото искам да държа под око. Тогава ще направим каквото трябва.

Амори дьо Краон издърпа ръката си.

— Кралят не те ли подозира, след като помолихме да си начело на френските пратеници?

— Скъпи Амори, и преди съм предвождал пратеничество. Притежавам земи в Гаскония и съм най-довереният съветник на краля. Защо да не ида в Париж? Женитбата между принца на Уелс и лейди Изабела бе уговорена с посредничеството на негово светейшество Папата и след време ще донесе мир между нашите две кралства.

Амори дьо Краон изучаваше лукавия, загадъчен английски лорд, висок и набит, с черна коса, пригладена назад. Хитрите очи, които просветваха от червендалестото му лице, напомняха на Амори за собствения му господар Филип IV Френски — студен и бездушен, вечно кроящ заговори. Амори знаеше защо Филип иска този благородник в Париж и най-вече защо настоява онзи изменник Кантроне да се върне във френския двор, откъдето беше избягал.

— Английският двор няма ли да се противопостави за Кантроне?

Амори се насили да се усмихне, страхувайки се да не би останалите да заподозрат нещо, заради поверителния им разговор.

— Амори, Амори — лорд Хенри имитира френски акцент. — Тревожиш се за толкова много неща. Няма да е нито за първи, нито за последен път някой да умре или изчезне в Париж. И защо да се противопостави английският двор? Кантроне не е поданик на това кралство. Той е италианец, който странства по света. Всичко ще се забрави покрай тържествата за годежа.

Амори се взря в надвисналото дъбово дърво. Наблюдаваше как една катерица подскача от клон на клон. Долови птича песен високо в дърветата, чиито жизнерадостни трели го накараха да забрави за предателските кроежи и жестокото клане, което щеше да настане, щом хладнокръвните ловци вкараха плячката в заграденото място.

— Милорд Хенри — дьо Краон почисти няколко трохи от червената си вълнена туника и мушна палец в колана си, — не се страхувам от теб, нито от твоя крал, нито от това, което може да стане…

— А от Корбет! — допълни присмехулно лорд Хенри. — Страхуваш се от сър Хю Корбет. Чувал съм за съперничеството между вас.

Лорд Хенри си припомни тясното, загадъчно лице, обрамчено с гарвановочерна коса, на Пазителя на тайния кралски печат, най-доверения приятел на Едуард, сър Хю Корбет, който от време на време кръстосваше оръжие със своя френски съперник.

— Чухме, че бил мъртъв — заяви дьо Краон сопнато.

— Обзалагам се, че ви се е искало — засмя се лорд Хенри. — Камбаните в Париж сигурно са ехтели до небесата.

— Чухме, че бил убит в Оксфорд от стрела в сърцето.

— Беше ранен. Бил нападнат от наемен убиец, който неговият слуга Ранулф-ат-Нюгейт убил. Стрелата била ловна, а не бойна. Раната била сериозна, но чух, че благодарение на дебелия кожен елек и кралските лекари Корбет бил излекуван. Възстановил се е. — Лорд Хенри се усмихна широко. — Дори може да се отбие да ни поздрави.

Дьо Краон се изкашля и плю.

— Вярно ли е? — продължи лорд Хенри подигравателно. Той дръпна дьо Краон за ръкава. — Вярно ли е, че господарят ти е обявил награда за главата на Корбет?

— Това е нелепо! — сопна се дьо Краон. — Ако Филип Френски беше направил това, Едуард Английски щеше да му отвърне със същото.

— Да, така е.

Лорд Хенри се обърна; останалите гости бяха обхванати от ловна треска. Сега роговете звучаха по-близо и лаят на кучетата отекваше в долината.

— Трябва да заемем местата си, милорд.

Лорд Хенри се насочи към палисадата, откъдето притича един оръженосец и мушна дълъг жълт лък в ръката му. След това избра една стрела с пера от сива гъска. Като човек, който живееше за мига, той забрави за Краон, Корбет, намусения си брат и досадните послания на Бухала. Припомни си прелестното лице и мургавата кожа на Алиша, дъщерята на главния лесничей, и се огледа.

— Къде е Върлиън? Къде е главният ми лесничей?

— Още не се е върнал, сър — извика един от оръженосците му, сочейки към горската поляна. — Сигурно проверява дали всичко е наред.

— Глупак! Ще се озове между нас и дивеча. Няма да е първият, убит по време на лов. — Лорд Хенри сви рамене. — Знае, че ловуваме наблизо, да си прави сметката.

Навсякъде около него ловците приготвяха лъковете си, проточили вратове към гората, в очакване еленът да се появи. Лорд Хенри обаче беше разсеян. Защо Алиша не искаше да му се отдаде? Затова ли баща й беше толкова начумерен и необщителен? Лорд Хенри сложи стрелата и зачака. Накрая той винаги успяваше да постигне своето и изобщо не го интересуваше какви злочестини е причинил. Огледа се наоколо и забеляза, че Уилям го няма. Да не е отишъл да се цупи сред дърветата? Отново се разнесе звукът на роговете. От храстите се чу шум и един елен се понесе толкова бързо, сякаш копитата му не докосваха земята. Бързината на животното изненада ловците. Лъковете бяха опънати и вдигнати, стрелите полетяха, но еленът ги избягна като по чудо. Той се понесе през горската поляна, съзря палисадата и с един скок мина зад нея.