Пол Дохърти: Стрелецът демон

Бухала метна лъка на рамо и забърза. Трябваше да бъде наблизо до ловната хижа Боклерк, за да наблюдава кога лорд Хенри и гостите му ще тръгнат. Придвижваше се предпазливо, очите му постоянно изучаваха дърветата и пътя пред него. Сега участваше в смъртоносна игра. Горските пазачи и лесничеите на лорд Хенри, всичките лукави негодници, с радост щяха да го заловят и завлекат при господаря си заради наградата. Или още по-лошо, ако го хванеха, щяха да го обесят според горския закон — да метнат въже през някой клон, а другия край да стегнат около врата му. А после щяха да стоят и да зяпат как бавно се задушава и умира. Но Бухала беше хитър. По-пъргав и бърз от лисица, той предугаждаше всичките им уловки и капани, докато те дори не можеха да се досетят кой е.

Бухала спря в края на сечището и внимателно огледа земята. Вчера следобед беше валяло, но силното есенно слънце бе изсушило всичко. Потърси с поглед нещо нередно, някаква следа от прикрит трап или опънато над земята въже, или пък някой от онези железни капани, чиито зъбци бяха като бръсначи, внимателно прикрит под червеникавокафявите листа.

Тъкмо щеше да продължи, когато чу звук отляво. Бързо грабна една стрела от колчана си и зареди лъка, но след това се успокои. Иззад дърветата се показа лисица, триумфираща след сутрешния си лов; пристъпваше гордо като победител в турнир, а от челюстта й висеше безжизнен заек. Важна като голям благородник, тя претича през сечището и изчезна в храстите на отсрещната му страна. Бухала въздъхна с облекчение; щом лисицата не подуши опасност, и той нямаше за какво да се безпокои.

Тихомълком като сянка той притича до дърветата отсреща, които радушно го приютиха. Оттук се слизаше към горския път. Бухала спря. Това място беше оживено, използваха го горските работници, пътниците и поклонниците, които отиваха към манастира „Света Хавизия“. Търговците, които нощуваха в големия, просторен хан „Горският дявол“, намиращ се на няколко мили надолу по пътя, също минаваха оттук. Бухала се ослуша внимателно. Не се виждаше и чуваше нищо необичайно. Ранната утринна мъгла започна да се вдига. Птиците пееха в дърветата от другата страна на пътя. Не се чуваха предупредителните сигнали на горските вестители, които винаги се оплакваха кресливо, когато някой нарушеше усамотението им. Бухала гледаше на птиците като на свои съгледвачи. Беше израснал из горите и разбираше значението на всеки птичи крясък, на всеки звук. Можеше да различи обичайните шумове от онези, които говореха за заплаха или за някаква промяна. Удовлетворен, безмълвен като лисицата, която беше съзрял, Бухала се спусна с тихи стъпки по склона към пътя. Птиците над главата му вдигаха врява, но това беше нормално. Щом отминеше, те щяха да се върнат към утринните си песни. Той спря. Харесваше този израз. Божиите твари възхваляваха с песните си Господа не по-зле от онези надути монахини в своя богато обзаведен манастир. Може би трябваше да ги посети някой ден и да спретне някоя дяволия на природената сестра на лорд Хенри.

Бухала ускори ход. Не знаеше какво го очаква. Може би по този начин Бог искаше да му покаже, че гордостта заслепява, че е станал прекалено самоуверен. Точно бе пресякъл пътя, когато зърна отблясъка на стомана в гъсталака. В последния момент отскочи назад, далеч от умело скрития капан. Капанът щракна с гневен метален звук, Бухала преплете крака, подхлъзна се в калта и се затъркаля надолу по склона. Стигна до дъното, незабавно посегна към камата и се огледа уплашен. Беше изпуснал лъка си и го видя да лежи на метър встрани, затова запълзя към него, подпирайки се на една ръка. Протегна се и напипа под килима от пръст и листа нещо студено и меко, нещо, което не би трябвало да е там.

Бухала се наведе и започна да рие като животно листата и пръста. Разложено лице се втренчи в него. Плътта беше сиво-синкава. Сега, когато беше разпръснал пръстта и листата над него, долови миризмата на гнило; плътта се разлагаше.