Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Пет пари не давам за французина, братко! — сопна се Уилям. — Ти ми обеща, че имението Менингтрий ще бъде мое след тридесетия ми рожден ден.

— Размислих — отвърна лорд Хенри. — Менингтрий ще остане за мен.

— Ами аз? — попита обвинително Уилям. — При теб ли ще остана, братко? Ще се превърна в твой храненик? Ще ям огризките от трапезата ти?

— Ти си най-скъпият ми брат. Ти си мой наследник. — Лицето на лорд Хенри се изопна. — Поне докато не се оженя и не стана баща на хиляда и един синове.

— И защо няма да получа Менингтрий?

— Първо, защото аз казвам така. Второ, защото ми трябва. И трето, братко, искам да си ми пред очите. Не ми се ще да се измъкнеш и да заговорничиш срещу мен с някои от моите, как да ги нарека, недоволни рицари. Дадох ти избор. Можеш да останеш тук като мой брат. Или ще ти дам сто лири, два добри коня и броня и можеш да вървиш да потърсиш късмета си другаде. Дотогава — той го стисна още по-здраво — ще се усмихваш, когато ти кажа! И ще правиш каквото ти кажа!

Брат му се освободи и отстъпи назад, ръката му посегна към камата на кръста му.

— Какво ще направиш, братко? — подразни го Хенри. — Ще решиш въпроса на място? — Той пристъпи напред и доброто настроение изчезна от лицето му. — Хайде, скъпи братко, извади камата, извади я. Но едно ще ти кажа — той стисна дръжката на меча си. — Главата ти ще литне от раменете ти, преди тя да излезе от канията. Хайде, бъди мъж.

Уилям отпусна ръка.

— Точно така, добро момче — и Хенри понечи да се обърне.

— Кой е Бухала? — прошепна Уилям.

— Защо питаш? Той е човек извън закона, разбойник и подстрекател.

— Но защо те заплашва? Какви са тези послания, забодени на входа на имението или забити със стрела във вратите и капаците на прозорците? Защо един добър стрелец като него се подиграва с теб?

— Братко, аз съм знатен благородник — обясни лорд Хенри. — Произхождам от древен род, както и ти. Създавам си врагове не само сред роднини, близки, приятели и познати, но и измежду непознатите! Някой ден ще изляза на лов, но не за сърни и елени, а за Бухала. Когато го пипна, ще го обеся на входа на имението и това ще бъде краят.

— Сигурно ужасно те мрази?

— По-добре да си мразен, отколкото презиран.

— Ами французинът? Защо кралят…?

— Защо кралят се обърна към мен ли? — прекъсна го лорд Хенри, като придърпа Уилям толкова близо до себе си, че той долови мириса на вино в дъха му. — Защо кралят ме помоли да стана посланик в Париж и да представлявам Короната на годежа между лорд Едуард и принцеса Изабела? Да — очите му се присвиха в престорена изненада, — защото точно това ще направя, Уилям! Защото не съм като теб! Защото съм знатен благородник, приятел и довереник на краля. Внушавам страх не само тук, но и на места, които ти никога няма да посетиш.

— Да, внушаваш страх и омраза! — Уилям плю. — Заплашваш ме като снощи например…

— Mes excuses, братко. — Хенри пристъпи по-наблизо. — Само ти намекнах, че знам, но сега ще ти кажа направо! Знам всичко за мъжеложеца Гейвстън!

И като се завъртя на пета, лорд Хенри се върна при оръженосците си.

— Скоро дивечът ще се появи — напомни им той. — Да се обзаложим ли, господа, че моята стрела ще повали първия елен? Че ще го прониже право в сърцето?

Тихият разговор секна. Лорд Хенри пресуши чашата си и я захвърли настрани.

— Хайде, господа, няма ли да се възползвате от възможността?

— Приемам — Амори дьо Краон вдигна ръка. — Десет златни лири, милорд.

Френският пратеник се приближи и протегна ръка. Лорд Хенри я пое и присви очи, когато дьо Краон я стисна здраво и го придърпа към себе си. Очите на французина дори не трепнаха.

— А когато дойдеш във Фонтенбло, лорд Хенри, ще те заведа на лов в нашите гори.

— Сеньор Амори, приемам облога ти. Ще прибера златото ти, а сега ще си взема ръката обратно, защото ще ми трябва.

Френският пратеник се засмя и понечи да се отдалечи.

— А във Франция — лорд Хенри усети как гневът му кипва от безочието на френския пратеник — възнамерявам да ида на лов за нещо повече от елени.

Загадъчната му забележка имаше ефект. Дьо Краон нервно облиза устните си и се озърна.

— Не се тревожи — успокои лорд Хенри французина, хвана го под ръка и го отведе настрана от останалите. — Те не знаят за какво говоря.

— Ще дойдеш ли във Франция, лорд Хенри?

— Ще пътувам с теб.

— Със сеньор Панций Кантроне ли?

— Лекарят ми още не знае, но ще се присъедини към нас.

— Господарят ми — продължи шепнешком Амори дьо Краон — ще се зарадва да види сеньор Кантроне и да накара лъжливата му уста да замълчи. Но как ще стане това?