Пол Дохърти: Стрелецът демон

Ако трябва да сме честни, докато лейди Маделин гледаше молитвеника, слушаше песнопението и наблюдаваше сестрите си во Христе, тя можеше и да размишлява над думите на псалма. Сатаната наистина се промъкваше като враг! Дори тук, размишляваше лейди Маделин. Макар манастирът „Света Хавизия“ да приличаше на блестящ накит сред зеленото кадифе на гората Ашдаун, извън стените му бродеха разбойници като Бухала, пламенният проповедник брат Козмас, горяните и най-вече завареният й брат — присмехулникът лорд Хенри.

Лейди Маделин притвори очи, но се опомни и впери поглед в осветения часослов на аналоя пред нея. За да отбележи началото на псалма, живописецът бе нарисувал малка картинка в началото му. На нея дяволът, изобразен като рицар в червена броня, държеше знаме с три черни жаби. Колко уместно, помисли си лейди Маделин. Сатаната беше низвергнат ангел, вечно бунтуващ се срещу своя господар, le bon Seigneur 2 2 Добрият Господ (фр.). — Бел.ред. Исус, точно като природения й брат и повечето рицари! Маделин се гордееше, че красивият й манастир беше убежище за жените от жестокия, суров свят на мъжете.

Игуменката погледна крадешком надясно към мраморните колони, които отделяха страничния олтар, съхраняващ мощите на светата мъченица Хавизия. Тя лежеше в полирания си дървен саркофаг. Върху него имаше стъклен капак, украсен със сребърни орнаменти — работа на майстор, специално нает от френския град Шартър. Маделин притвори очи. От мястото, на което беше застанала, можеше да види златистата коса, чиито къдри се стелеха върху бродираната копринена възглавница Най-безценната реликва на манастира, обект на благоговение, почит и, разбира се, на дарения. Сега ковчегът с мощите беше още по-красив благодарение на скорошното му подновяване с помощта на природения й брат. С идването на пролетта това щеше да се разчуе и да се стекат още повече поклонници, за да изразят почитта си. Лейди Маделин се гордееше колко прочут е станал манастирът не само сред дамите с благороден произход като център на знания и благочестие, но и като свято място за поклонение. С ъгълчето на окото си тя съзря някакъв силует и се обърна ядосано. Сестра Вероника, икономката, изглеждаше разтревожена и по слабото й кисело лице бе изписана угриженост.

— Какво има? — приведе се към нея лейди Маделин.

— Милейди — запелтечи икономката, — открили са труп на млада жена на задната порта.

Лейди Маделин затвори очи: очертаваше се ден на изпитания.

Няколко часа по-късно, точно преди пладне, лорд Хенри Фицалан и неговата ловна дружина се събраха зад палисадата, построена около долината Севърнейк. Това беше естествена просека в обширната гора и най-подходящото място да се пролее кръвта на плячката. В далечината се чуваха пронизителният звук от роговете на ловците, виковете и насъскванията на викачите, ехтящият кучешки лай. Лорд Хенри се протегна, за да раздвижи мускулите си и огледа долчинката. Всичко беше готово; временната палисада се простираше като подкова, скрита зад дърветата. Ако ловците си свършеха работата, особено онзи негодник Робърт Върлиън, главният лесничей, еленът щеше да се втурне насам и ловната дружина добре щеше да се позабавлява. Той щракна с пръсти и млад оръженосец се втурна към него с позлатен бокал. Лорд Хенри го грабна и отпи голяма глътка. Виното беше силно, най-доброто от Бордо. Върна бокала на младежа и се улови за стомаха. Болката, която го измъчваше предишната нощ, беше изчезнала. Щяха да прекарат следобеда в лов, а вечерта да пируват със сочното еленово месо в залата му за пиршества в имението Ашдаун. Той погледна през рамо към брат си Уилям, който стоеше и го гледаше намръщено.

— Ела, братко! — лорд Хенри почувства прилив на добро настроение.

Брат му се приближи, шляпайки с високите си ездитни ботуши из разкаляната пръст. Той преметна плаща си през рамо, докато Хенри го оглеждаше от глава до пети. Туниката му бе изцапана с вино, а панталоните му — вече покрити с кал. Брат му бе добър войник, но лош царедворец, а отгоре на всичко неудачник. Хенри се усмихна широко, сграбчи Уилям за рамото и го придърпа към себе си.

— Днес, скъпи братко — изсъска той, без да спира да се усмихва, — ще се наслаждаваме на лова. Ще забавляваме гостите на краля.

Той кимна с глава към мястото, където пратеникът на френския двор Амори дьо Краон, блед, с червена коса и лисиче лице, стоеше спокойно и бърбореше със свитата си.