Пол Дохърти - Стрелецът демон

Принцът избърса потта от челото си и отпи от бокала.

— Когато баща ми умре… — започна той отмъстително.

— Дано този ден е далеч — прекъсна го Корбет. Само да споменеш смъртта на краля се считаше за държавна измяна.

— Да, да, но все някой ден ще да умре! И когато това стане, искам да дойдете в двора ми, Корбет и Ранулф. Ще имам нужда от вас. Благородниците не ме харесват, а когато ме видят, епископите кудкудякат като току-що снесли кокошки.

— Не си виновен ти, а…

— Да, знам, Пиърс Гейвстън!

Когато чу името, Корбет се успокои. За фаворита на принца на Уелс, а според слуховете и негов любовник, говореха, че е гасконско парвеню и син на вещица, който очевидно имаше силно влияние върху кралския наследник. Гейвстън беше умен, отличен ездач и боец. Красавец, който означаваше много за Едуард. Носеха се слухове, че някой ги заварил заедно в леглото и побеснелият крал беше прогонил Гейвстън от кралството.

— Искам Пиърс да се върне! — тропна с крак Едуард. — Щом не мога да избирам приятелите си, за какво ми е да съм принц!

Корбет предупредително погледна към Ранулф.

— Може и аз да отида в Ашдаун. — Едуард се обърна и погледна с ъгълчето на окото си Корбет.

— Приятели ли бяхте с лорд Хенри? — попита го Хю.

Едуард шеговито го заплаши с пръст:

— С тези невинни очи и лице приличаш на благочестива монахиня. Трябваше да станеш правник в кралския съд. Не съм приятел със сър Хенри, а с брат му, сър Уилям. И, както добре знаеш, ходя на поклонение в „Света Хавизия“.

— В имението Ашдаун ли отсядаш? — попита Корбет.

— И в него, и в хана. Гората си я бива за лов. — Той направи гримаса. — Но лорд Хенри сигурно вече не мисли така, нали? Кога тръгвате?

— При първа възможност, господарю. Баща ти ни заповяда и трябва да отидем.

Едуард кимна. Разсеяно потупа Корбет по рамото, прошепна му нещо и се отправи обратно към придворните си.

— Какво беше това? — попита Ранулф.

— Не знам — отвърна Корбет. — Нещата са много объркани, а и всички лъжат. Филип е лъжец. Дьо Краон няма да разпознае истината, дори ако му избоде очите. Кралят е потаен, а принц Едуард потиска гнева си. Колко мислиш, че е часът?

Ранулф погледна към небето.

— Още няма девет.

— Стегни багажа ни. Двата коня и товарното конче. Не забравяй дисагите ми.

— Къде отиваш?

— Ще се разходя из двореца — отвърна Корбет. — Когато свършиш, ще се срещнем на главния вход. Ще прекосим блатото и ще тръгнем към селото, там има кръчма — „Дървото на Иесей“. Собственикът й дава под наем стая, която нарича „Витлеемската звезда“. Била изрисувана от някакъв поклонник, посетил Светите земи.

— За Бога, господарю, какви ги приказваш?

— Аз ли? — усмихна се Корбет. — С лицето си на монахиня и израза на светец?

Ранулф въздъхна. Погледна към слугата, който влачеше тежко седло за боен кон.

— Малтоут ми липсва, господарю, и не само защото се грижеше за конете.

Корбет проследи погледа му и видя залитащия под тежестта на седлото слуга. Малтоут, бившият им коняр, бе тромав младеж, който повече от всичко обичаше конете. Убиха го в една тясна, мръсна уличка в Оксфорд и сега тялото му лежеше под плочите на параклиса в Лейтън.

— Много ми липсва — повтори Ранулф. — Радвам се, че убих негодника, който отне живота му. Дано душата му гори в ада.

И той се отдалечи, както винаги, когато искаше да скрие чувствата си.

Корбет обикаляше из двореца, поздравяваше стари познати и от време на време спираше, за да размени няколко думи с други писари, които го поздравяваха със завръщането. После слезе в склада за провизии и убеди готвача да му даде хляб, сирене и малка кана ейл. Седна и се нахрани, наблюдавайки часовата свещ в железния й свещник близо до вратата. Когато пламъкът наближи до десетия червен пръстен, Корбет отиде на главния вход, където Ранулф вече го чакаше.

— Исках да те питам, господарю, защо ни е „Дървото на Иесей“ или стаята „Витлеемска звезда“?

— Нали ти казах.

Корбет хвана Ранулф под ръка и двамата излязоха през портата, преминаха по моста и поеха по пътя, който се извиваше през дърветата към селото. Сър Хю разхлаби яката си. Бе топъл есенен ден, листата на дървета падаха и образуваха шумоляща златиста покривка под нозете им. Отстъпиха, за да пропуснат група конници — конете цвилеха неспокойно, долавяйки миризмата на кръв от изкормените трупове на сърните с прерязани гърла. Опръсканите с кръв лесничеи и горски пазачи бяха в добро настроение. Бяха излезли на лов призори, за да осигурят прясно месо за кралските кухни, а се връщаха с плячка още преди обяд.