Пол Дохърти - Стрелецът демон

Вратата се отвори и се появи придворен, облечен в къса дреха без ръкави в кралските цветове синьо, червено и златно, носейки бял жезъл, с който почука надменно по каменния под.

— Божичко! — присмя се Ранулф. — Същински архиепископ на Кентърбъри!

— Поканени сте да присъствате — издекламира шамбеланът надуто — на арената за турнири от Едуард, принц на Уелс.

— Това — прошепна Корбет — ще бъде интересно.

Те последваха шамбелана вън от залата за пиршества на двора. Утринното слънце блестеше върху подгизналия от дъжда едрозърнест пясък. Наоколо кипеше труд, конярите извеждаха конете от конюшните, разтоварваха конете и откачаха каруците. Множество кокошки кудкудякаха тревожно, а едно от кралските кучета притича с лай. Слуги и войници сновяха насам-натам. Група кралски стрелци водеха крадец за наказание; съблякоха го гол, завързаха го за едно дърво и започнаха да го налагат енергично с върбови пръчки. Мъжът се дърпаше, опъваше въжетата, трепереше и се свиваше от болка, докато пурпурночервените резки шареха гърба му.

Шамбеланът ги поведе по терасирана алея към покритата с пясък арена — прашен правоъгълник земя с килната дървена ограда, която го разделяше надлъж. На другия край чакаха конниците в пълно бойно снаряжение. Единият носеше фамилния герб на рода Бомон от Норфък, другият, който беше по-близо до Корбет — червения дракон на Уелс.

Продължителен тръбен звук прониза тишината. Двата коня се впуснаха в тръс, после преминаха в галоп. Ездачите свалиха копия и ги залюляха над вратовете на животните, препускайки един срещу друг. Уелският принц беше по-бърз, конят му — по-лек и подвижен. Копието му премина покрай щита на противника му и го удари право в гърдите. Рицарят от Норфък се олюля на седлото, опита се да запази равновесие, но не успя и се строполи с трясък в облаци прах сред рева и овациите на зрителите. Принцът победител пусна копието, извади меча си и препусна към поваления противник. Последният беше достатъчно умен да не се противопоставя, свали шлема си и разпери ръце в знак, че се предава.

Принц Едуард слезе от седлото, махна шлема си и с помощта на оръженосеца си свали бронята. После помогна на рицаря от Норфък да се изправи и сърдечно го потупа по гърба. Когато съзря Корбет, принцът се приближи към него, махайки по пътя налакътниците и наколенниците, които хвърляше на земята, за да ги съберат тичащите оръженосци. Едуард беше изключително красив младеж, висок над метър и осемдесет, с късо подстригана руса коса, добре оформени мустаци и брада и надменно стиснати устни. Лицето му беше овално и червендалесто, с хлътнали сини очи. Не държеше на церемониите, затова стисна протегнатата ръка на Корбет и потупа Ранулф по рамото.

— Сър Хю, радвам се да те видя. Виждам, че си оздравял. Как е лейди Мейв? — Той се усмихна още по-широко. — Все пак, тя е родом от моите владения. Казват, че тамошните жени били ненадминати в леглото. — После се усети и притвори очи. — Съжалявам, Хю.

— Не си казал нищо обидно, сър.

— Ами благородният Ранулф? — Едуард се опита да прикрие неудобството си, като закачливо стисна прислужника на Корбет за рамото. — Мъжът, който не може да се отърве от момичета.

Той се обърна и направи знак на един оръженосец, който се приближи с поднос чаши. Едуард успя да напълни три от тях, макар подносът да трепереше в ръцете на младежа, тичал твърде бързо. След като поднесе виното, принцът плесна силно оръженосеца зад ухото и той се отдалечи, притиснал ръка към главата си.

— Не беше виновен — възрази Корбет.

— Така е. — Едуард отпи от виното и се обърна. — Ръшлет!

Оскърбеният оръженосец с нежелание се върна назад. Едуард посочи трите чаши.

— Съжалявам, че те ударих. Когато изпием виното, трите бокала и подносът са за теб — можеш да ги продадеш.

След като благодари многословно, оръженосецът се оттегли.

— Не са мои — сподели Едуард. — На епископа на Уинчестър са, но докато се усети, вече ще са продадени. Пък и е достатъчно богат, за да си ги откупи обратно. Разбрах, че отивате в Ашдаун! — продължи той припряно. — Лорд Хенри е бил убит и френският пратеник настоява да му изберем заместник. Баща ми много бърза да ме ожени!

— Не се ли радваш, че ще се жениш? — попита Корбет.

— Не се прави на наивен, писарю! — отвърна принцът. — Знам, че ще трябва да се оженя за проклетата жена! И цял живот ще трябва да търпя Филип. Този лицемерен интригант…

— Който ще е твой тъст! — довърши Корбет вместо него.