Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Имам нужда от храна! — задъхано каза Върлиън.

— Тогава си сбъркал мястото, Робърт Върлиън!

— Невинен съм.

— Никой не е невинен.

— В името на Бога! — извика Върлиън, когато лаят на кучетата приближи.

Йокаста приближи до една кошница, която стоеше близо до вратата и сложи две ябълки в ръката му.

— Ти си мъртвец, Върлиън. Ако сър Уилям не те убие, кучетата му ще го направят.

— Моля те, за Бога!

— Използвай главата си! И ти ли си обезумял като дъщеря ми? Призоваваш Бога, тогава потърси помощ от Него!

И тя тръшна вратата в лицето му. Върлиън захапа едната ябълка. Беше кисела и той задъвка с мъка, защото устата му беше пресъхнала. Канеше се да побегне отново, когато си спомни думите на вещицата и въздъхна с облекчение. Имаше само едно място, където биха го подслонили. Хукна през просеката като обезумял. Задъхан и замаян, той си пробиваше път през храстите, търсейки нужната пътека. Хайката приближаваше, воят на мастифите звучеше като предзнаменование за смърт. Върлиън не спираше да тича, преглъщайки горчилката в гърлото си; сълзите щипеха очите му, краката едва го държаха, сърцето му сякаш щеше да изскочи. Той се препъна и падна по лице; камъчета ожулиха ръцете и бузите му. Стана и отново затича, докато най-после стигна до отворените врати на „Сейнт Осуалд“. Задъхан, с плетящи се крака, Върлиън се хвърли вътре, захлопна вратата, пусна резето и се облегна. Малката църква беше тъмна, слаба светлина проникваше изпод грубо издяланата преграда между кораба 6 6 Централната част на християнски храм в продълговата форма. — Бел.ред. и хора. Съзря пейки и столове в мрачните трансепти 7 7 Трансепт — в архитектурата — напречен неф на готическа катедрала. — Бел.ред. .

— Кой е там?

Някаква фигура надникна иззад преградата. Върлиън разпозна брат Козмас. Запрепъва се към него. Францисканецът държеше нож в едната ръка и свещ в другата. Върлиън стигна до преградата и залитайки, изкачи тесните стълби. Докосна олтара и се свлече на земята, а монахът се надвеси над него — заплашителна фигура в кафяво расо, с лице, полускрито от черна рошава брада, която стигаше до гърдите му.

— Ти си Робърт Върлиън — каза той. — Бил си главен лесничей на лорд Хенри. Казват, че си убиец.

— Не съм! — изсъска Върлиън. — Не съм извършил никакво престъпление. Невинен съм и търся убежище!

Францисканецът изсумтя и приклекна до него.

— Малко мога да направя за теб. — Очите му внезапно се смекчиха. — Сър Уилям е господар на имението.

— Но не е господар на тази църква! — отвърна Върлиън.

— Не е.

Францисканецът се изправи, когато на вратата се разнесе силно тропане.

— И може би е време да му напомня това!

В просторната облицована с дърво къща, която се намираше на ъгъла на Рю Сен Дьони, където се чуваха камбаните на Нотр Дам, Саймън Рулс, вечният студент, пътуващият писар, верният слуга на крал Едуард Английски беше открил убежище в разкошната спалня на мадам Малвоазен. Саймън, който сега се наричаше Бертран, се претърколи на леглото и погледна към последното си завоевание.

— Ти си истински жребец! — прошепна тя.

Саймън се засмя и се облегна на възглавниците.

— Защо избра точно мен?

През последните няколко дни тя често му беше задавала този въпрос. Саймън винаги се опитваше да бъде честен. Все пак, той беше едва двадесет и четиригодишен, а дамата с посивели коси до него — почти два пъти по-възрастна. В младостта си мадам Малвоазен сигурно е била хубавичка с блестящите си очи и пищни устни, а тежкият грим на лицето й прикриваше белезите на времето. Тялото й беше пухкаво, топло, меко като коприна и ако Саймън трябваше да бъде откровен, обятията й бяха уютно убежище за скитническата му душа.

Беше я срещнал на пазара. Косата му беше сресана и пригладена, носеше най-хубавата си студентска роба от коприна с цветовете на студент от Сорбоната. Тя бе изгубила прислужницата си, а топът плат, който носеше, очевидно й тежеше. Саймън й беше помогнал. Когато стигнаха до уютната къща със стаи, чиито стени бяха покрити с ламперия, той бе приел бокал вино и чиния сладкиши. Разбира се, тя го бе поканила да я посети отново и той се бе съгласил. Водеше мадам Малвоазен из Латинския квартал, по кръчмите, пълни с безгрижни и весели студенти, които пиеха, пееха и танцуваха тъй добре; а после из полята или с лодка по Сена и се бе представил като галантен ухажор.

Тя бе забравила за всякаква дискретност. Младият студент беше господар на сърцето и спалнята й. Не я интересуваше шушукането и смехът на прислужниците, нито клюките на любопитните й съседи. Те просто й завиждаха на късмета! Но нима не го беше заслужила! Тя, съпругата на кралския лекар, на бедния Жил, който се беше напил и загинал при сблъскване на лодки. Това бе станало на връщане от среща с колеги лекари и според лодкаря, Жил настоял да се изправи, лодката се обърнала и едва няколко дни по-късно наяденото му от рибите тяло бе извадено от Сена.