Пол Дохърти - Сянката на греха

— Сетих се! — възкликна. — Беше нещо за раздвоението между дявола и ангела. Не го попитах какво има предвид.

Корбет тръгна към вратата.

— Да побързаме — каза той. — Денят преваля. Тази вечер ще има гощавка с важните хора от града.

Върна се на двора и отвърза коня си. Все още беше ранен следобед, но мъглата вече започваше да се сгъстява, а вятърът ставаше по-студен. Някаква птица изпищя и литна в небето. Хванал поводите, Корбет огледа реката, която криволичеше сред гъсти и високи треви. Слава Богу, че беше дошъл навреме тук — иначе Соръл със сигурност вече нямаше да е сред живите. Двама убийци вършееха из Мелфорд, и не беше ясно дали по някакъв начин се доближава до разрешението на загадката… Дано Ранулф е успял да открие Блайдскот. За последен път бяха видели помощник-шерифа в къщата на Девърел, но преди Корбет да тръгне към Бийчъм Плейс, Ранулф му каза, че не може да го намери. Корбет потри брадичката си. Може би трябва да разпита Соръл по-подробно? Почувства се виновен. Беше лесно да се разпитват такива като Соръл — но Блайдскот? Едва ли помощник-шерифът щеше да си признае, че е погазил клетвата си и е избрал подкупни съдебни заседатели. Ами двамата свещеници? Ако Корбет започнеше да ги разпитва и ги попритиснеше по някои въпроси, щяха да се съпротивляват и да се скрият зад правата, дадени им от каноничното право. Английската корона все още беше гузна заради мъченичеството на Томас Бекет, като следствие Църквата ставаше все по-непреклонна в защитата на правата на свещениците. Дали Бъргес щеше да склони да бъде разпитан?

— Не, едва ли — прошепна си Корбет. — Няма да предаде приятелите си.

Усети, че Соръл е зад него.

— Заприличваш на мен — усмихна се тя, — започваш да си говориш сам. Можем да направим добър селянин от теб, кралски писарю.

— Съмнявам се — отвърна Корбет. — Исках да те питам още нещо, но ще отложа за по-късно.

Минаха по моста, тропотът от копитата на коня отекваше в тишината. Корбет погледна към разкаляния ров. Соръл пусна ръката му и тръгна пред него. Едва стигнала обаче до края на моста, тя изведнъж се препъна и се просна в тревата. Изправи се, като разтриваше глезена си и ругаеше.

— Тоя проклет убиец! — изохка от болка тя.

Конят на Корбет трепна.

— Тихо, тихо — потупа го по шията писарят.

Почака малко, докато конят се усмири.

Соръл извади нож от торбата си и сряза нещо в края на моста.

— Давай, вече е безопасно! — извика тя.

Корбет поведе коня напред.

— Стара бракониерска клопка — обясни Соръл, в ръцете си държеше здрава връв.

Корбет коленичи до нея. Мястото бе прикрито от тревата, израсла от двете страни на моста, така че от старата господарска къща не можеше да се види.

— Наистина, стара бракониерска клопка, в случая доста смъртоносна — поклати глава той. — Връвта е корава и много здрава.

— Дали е била заложена за мен? — попита Соръл.

— Мисля, че е била по-скоро за мен — отвърна й Корбет. — Убиецът ме е видял, че идвам в Бийчъм Плейс, измъкнал се е през рова, но е очаквал да се втурна да го преследвам. И — той леко се усмихна — преди години точно това щях да направя. Щях да извадя меча си и с все сили щях да препусна насам по моста. Конят ми щеше да се спъне и да ме хвърли, да ме нарани, може би дори да ме убие. Убиецът е заложил този капан, за да защити себе си, а се е надявал и да се отърве от мен, ако се случи злополука.

Соръл се изправи на крака като накуцваше. Корбет я подхвана под ръка.

— Ела, милейди, ще влезеш в Мелфорд като принцеса, ще те въведе личният писар на краля!

Соръл се остави да й помогне да се качи на коня. Корбет улови поводите и двамата продължиха през ливадата.

Кой можеше да бъде убиецът? Въпреки че Бийчъм Плейс беше уединено място, Мелфорд беше съвсем близо. Корбет огледа полето и си спомни думите на Соръл, че убиецът би могъл да се промъква неуловим по пътищата и покрай живите плетове. Можеше да стигне до Бийчъм Плейс, без изобщо някой да го забележи.

— Умислен си, писарю?

— Да, мисля си — отвърна Корбет. — Ти си отваряй очите на четири. Щом убиецът веднъж е нападнал, може да нападне и втори път.

Час по-късно край бреговете на Суейл се появи друг човек — мастър Блайдскот, помощникът на шерифа в град Мелфорд. Той не знаеше, че смъртта вече го чака. Беше получил съобщение да отиде на голямата ливада до реката. Местните наричаха това място „При сала“, въпреки че салът отдавна беше изчезнал, отнесен от буря. Блайдскот покорно чакаше на брега, вперил очи в тръстиките, около които бавно течеше мътната вода. Само граченето на птиците нарушаваше тишината на безлюдната ливада.